Иван Вазов. “Борислав” (историческа драма)

Публикувал: Никола Бенин

Иван Вазов
Борислав

Историческа драма в 5 действия из царуването на Ивана Асеня II

Лица
__ИВАН АСЕН II__, български цар. Около 45–50 годишен, с коса
и брада прошарени. Лице благо, реч повелителна. В 1-о действие в
парадно облекло (багреница и корона), във 2-о и 3-о в обикновено (с
диадема), в 5-о — в ловчийско (с шлем).
__АННА__, жена му. Около четирийсетгодишна.
__ТАМАРА__, Асенева дъщеря, девойка хубавелка, руса, в
княгинско облекло; в 4-о действие в тъмни скромни дрехи.
__БОРИСЛАВ__, велик воевода, 30-годишен младеж, красив и
юначен. Характер буен и поривист.
__ГАВРАИЛ__, __ДРАГОТА__, __МОЙМИР__, __ПРИЯЗД__,
велики боляри и високи царски сановници.
__ФУРКАС__, кумански големец, началник на куманската
дружина.
__КИР ТОДОР__, епирски император, пленник в Търново. 50-
годишен, коса и брада черни, лице бледо. В тъмно полумонашеско
облекло със скуфа. В 5-о действие в императорско византийско.
__ИРИНА__, дъщеря му, в свитата на Анна. Стройна хубавица с
горещ темперамент.
__ВЕЛА__, болярка, Тамарина другарка.
__ЗОЯ__, жена на Гавраила.
__СЛАВ__, бивш мелнишки деспот. 60-годишен с шлем.
__КОНТОФРЕ__, барон, франкски рицар на Асенева служба. В
рицарски дрехи.
__ХИАЦИНТ__, игумен в един старопланински манастир.
__I ВЕЛИК БОЛЯРИН__
__II ВЕЛИК БОЛЯРИН__
__ЕДИН СОТНИК__
__ЕДИН ДЕСЕТНИК__
__ЕДНА ЦИГАНКА__
__УПРАВИТЕЛЯТ__ на Одрин
__УПРАВИТЕЛЯТ__ на Драч
__УПРАВИТЕЛЯТ__ на Белград
Боляри, боляркини, телохранители, войници; българи, кумани и
франки; селяни и народ.
1-то действие става на трема на палата в Царевец, 2-то в
Гавраиловия дом на Света гора, 3-то — в градината на Царевец, 4-то и
5-то в един старопланински манастир.
Събитието произлазя около 1237 година.
Действие първо
Явление 1
__Драгота, Моймир__ и __Приязд__, прави.
__Драгота__. И тъй, боляри, ще ни остави скоро нашата светла
княгиня, цветето на царския палат.
__Приязд__. Право казваш, Драгота: цвете бгоуханно и обичливо.
Ще бъде мъчно Асеню да се раздели с най-любимото си чедо, много
мъчно.
__Драгота__. Истина, но една царска дъщеря, кога да е, трябва да
бъде царица; а княгинята има чело, направено за корона. Нека бог
благослови тая честита женитба.
__Приязд__ _(гледа към града)_. Ето Тамара си иде с колесницата
от разходка. Тя не знае още. Царят два пъти я търси да я пита…
__Драгота__. Да я пита? Да й каже, Приязде. За такива работи не
се питат момите на царските дворове. Царят даде дума, и свършено. А
каже ли Асен нещо, планина се мести, думата му се не мести.
__Приязд__. Днес две радости ще празнуваме: сгодявката на
Тамара и завръщането на Борислава от бойното поле. _(Погледва пак
към града.)_ Народът още от сега се трупа из улиците. Тържеството ще
бъде голямо.
__Моймир__. Достойно за Борислава. Какви чудеса направи той.
Прослави се повече, отколкото в боя при Клокотница. Покри се с нови
лаври… Вътре в шест месеца свърши войната с упоритите унгарци,
разби ги, освободи Браничево и Белград, зароби предводителя графа
Богомира и разпростря славата на Асеневото оръжие зад Карпатите.
Истина, севастократор Александър беше главен вожд, но Борислав беше
мечът, койти води от победа на победа войската.
__Приязд__. Казват, че Борислав бил ранен там?
__Моймир__. Леко, по челото. Остал белег само там. _(Приязд пак
се извръща към града.)_
__Драгота__. Царят ще покрие този белег с почести. Да, юнак
чуден. Дързък до безумство… Помня, когато воювахме с кир Тодора —
ти, Моймире, идеше с твоята дружина отзад, а Асен и аз отивахме с
главните сили към Клокотница да срещнем кир Тодоровата сган. Когато
войската бе на почивка, отбихме се в близкий манастир „Света Троица“,
дето Асен пожела да запали свещ и да се помоли. Стражата ни беше
малка, само четирийсет души — не мислехме да срещнем там
неприятел. Не щеш ли, тъкмо при село Гарваново, в един горист дол,
загащи ни Гавраиловата войска, изневерешки: тя — около холядо души.
Царят е смутен. Остая ни или смърт, или предаване. Съветваме се,
чудим се и се маем какво да сторим в тая минута, когато гледаме, че
Борислав — беше двайсетгодишен хлапак! — препуска към неприятеля
с десетина кумански конника, разбираш ли? С десетина конника само!
Мечът му свети на слънцето! „Това безумно момче загина!“ — извика
Асен. Но какво се случи? Гавраиловата войска се уплаши ненадейно —
кой знае как — и се пръсна в луд бяг. Ние бяхме спасени.
__Моймир__. Да, това беше цяло чудо. Казваха, че Гавраил пръв
дал пример за бяг. Аз вярвам това. Гавраил има лисичи ум в палата и
сърце зайче на бойното поле.
__Приязд__ _(иде насам)_. Да, левско сърце има у Борислава. Но
защо той няма и мъдростта на змията? Хвърля се в огъня за царя, но и
света би хвърлил в огън за една своя прищявка. Буйна кръв. Необуздан
и своеволен като вятърът. Помните ли, когато лани в горския дворец
Борислав се скара с Асеня на трапезата за убития елен — кой от двамата
го е застрелил — и си счупи чашата и излезе сърдит? Ние изтръпнахме
от тая дързост. Но Асен, вместо да се разгневи, усмихна се и го повика:
„Добре, добре, ти си победителят, нека е твоя славата. Налейте му сега
тоя шлем с преславско вино, да го изпие на един дъх, за наказание, дето
счупи чашата си“, и го прости. Обича го.
__Драгота__. В кръвта им е, Приязде. И покойният му баща
Радомир беше такава гореща глава. Помните? Преди да вземем
Търново, той беше главния стълп на цар Борила, па и сродник. Но един
ден Борил го разсърди и това му костува престола и живота: Радомир
мина към Асеня и Бориловата власт рухна. Търново ни отвори вратите
си. Истина, че в битката под стените му Радомир падна убит. (Гледа на
север.) Ето и Гаврила пристига в палата. Как изглежда радостен, че
Борислав се връща победител! (Ухилено.) Той забрави Гарваново…
__Приязд__. Ех, много вода изтече оттогава. Хубаво е да се
забравят обидите. Не забрави ли и Асен неговите? След Клокотница,
дето бе съюзник кир Тодоров, Гавраил още пет години се скита у
гърците като зъл царев враг — са сега? Пръв негов съветник… Няма
никога да забравя умилителния час, когато се предаде и падна в краката
на Асеня, думаше: „Царю, милост! Ето живота ми, ето сабята ми, служи
си с тях!“. А Асен го прегръщаше и му думаше: „Гавраиле, най-голяма
радост за мене е да прощавам на враговете си“. И от тъмницата, дето бе
хвърлен, поведе го в палата и го направи велик логотет. И не сбърка.
Гавраил му стана предан служител. Забрави, че е брат Борилов, и помни
само, че е син на България. С меча си Асен завладява царствата, с
добрината си завладява сърцата.
__Драгота__. Бог да го поживи. Дочакахме хубави дни. Цартсвото
цъфти и добрува в мир. Простряло се е от Синьо до Черно море.
Славата царева достига го най-далечните земи. Върна се Симеоновото
време, боляри… Но право: велик по силата на меча си, Асен е още по
велик по благост на сърцето.
__Приязд__. Да, милостив. Ето, той пусна и кир Тодора из
крепостта и му позволи да живее в Гавраиловия дом на Света гора.
Думат, че Ирина измолила баща си. Чрез нея той сега има достъп и в
двореца.
__Моймир__ _(усмихнат)_. На черните очи на тая хубавица кой
може да откаже нещо?
__Драгота__ _(навъсен)_. А аз по обичам да знам тоя грък в
крепостта, дето беше толкова време, или поне далеко от Търново,
далеко от България. Когато видя това лице на хищна птица в палата, все
ми се чини, че под челото му не могат да се крият добри мисли.
Загатнах веднъж Асеню за това, но той се намръщи: „Не обичам
сплетни в палата, Драгота!“. Великодушие неразумно.
__Приязд__. Бъди спокоен, Драгота, царят е по-прозорлив от нас и
познава сърцата на хората.
__Драгота__. Само един бог гледа ясно в сърцата, Приязде.
__Приязд__. Не е вече първият кир Тодор, смири го злочестината,
горкият. Все с броеници и по черкви. Ще се калугери.
__Моймир__ _(навъсен)_. И добре ще стори да се покае, че
колкото престъпления… колкото човешка кръв тежи на душата му…
Чуват се далечни тръбни звукове.
__Приязд__. Чуйте, Борислав влазя в града.
Явление 2
__Горните__, __Асен__, __Анна__, __свитите им__ и
__телохранител__.
__Телохранителят__ _(влиза отляво и вика високо)_. Царят!
Влизат тържествено Асен и Анна, в парадно облекло, последвани
от своите свити: четири боляри, Ирина, три болярки и телохранители,
Драгота, Приязд и Моймир се покланят ниско на Асеня и Анна, които
им климат леко и със същия тържествен ход заминуват надясно.
__Драгота__. Да вървим и ние в тронната палата за тържествения
прием на победителя.
__Моймир__. Да вървим. _(Тръгват надясно.)_
__Драгота__ _(спира се и гледа към града)_. Слава богу, Борислав
се връща. Той знае по-смело да говори на Асеня. _(Излизат.)_
Явление 3
__Тамара__, __Вела__, после __Ирина__.
__Тамара__ _(влиза отляво развълнувана, последвана от Вела)_.
Върнахме се тъкмо навреме. Моят Борислав се връща, Вело. Иде си жив
и здрав! Ох, свършиха се моите мъки. Шест месеца, Вело! Какви
страхове за него, какви лоши слухове се пръскаха… Днес само слънцето
изгря за мене.
__Вела__. Но, княгиньо, предпазвай се, моля те.
__Тамара__. Сега ще го видя… _(Живо.)_ Ти казваш да се
предпазвам, за да не издам тайната си? Но мене ми се чини, че целият
палат я знае вече и дели радостта ми! Видя ли как слугите ме
поздравляваха радостно: „Честита ти радост, княгиньо!“. Защо да е моя
само? Радостта е обща.
__Вела__ _(ниско)_. Бедната, тя не знае, че е сгодена вече.
__Тамара__ _(отива при бухарията и гледа на север)_. Показва се!
Иде, иде, сестро. _(Вела отива бързо при нея.)_
Отвън дружно се пее:.
Сбирайте се, моми млади,
вийте венци, росни китки,
ясни песни нагласете.
__Тамара__. Как горделиво стои на врания си кон! Улиците
почерняха от свят. Момите му хвърлят китки, пеят песни. Такова нещо
беше и когато баща ми се връщаше от Клокотница. _(Гледат за север.
Тръбите пак заревават, камбаните забиват.)_
Пак се пее.
Юнак иде, юнак славен.
Борислав от бой се връща.
Под коня му земя трещи,
сабята му светкавица.
__Тамара__. Каква слава! Планината заехтя!
__Вела__. Ето, приближи.
__Тамара__. Минува под нас. Народът му целува ръцете. О,
милият Борислав! _(Хвърлят китки.)_ Сестро той гледа насам. Ох,
сърцето ми ще се пукне… Воеводите го посрещат при великата порта.
Виж, виж, драга Вело. Сякаш славата го е разхубавила сто пъти повече.
Как е красно юнашкото чело под лавровия венец на победата! _(Шумът
утихва.)_ Влезе в Царевец.
__Вела__ (с въздишка). Ох, красен, достоен за обич. (Идат насам.)
__Тамара__ _(живо)_. Красен? За това ли го обичам аз? Има и
други млади, хубави и вискорордни боляри. Но аз го обичам, защото е
орел, защото е мъжествен и с благордно сърце; обичам го, защото
прослави България и не жалей кръвта си за нея. Без тия добродетели,
Вело, мъжката хубост би оставила сърцето ми студено. _(Поглежда
зачудено.)_ Но ти като че си смутена, вместо да бъдеш радостна? Ти
даже всичките си китки не хвърли?
__Вела__. Ох, залисах се… _(На себе си.)_ Ох, любов, любов!
Колко радости носиш ти, колко мъки криеш ти! _(Тамара тръгва бързо
надясно.)_ Къде, княгиньо?
__Тамара__. Отивам да го поздравя в тронната палата.
__Вела__ _(задържа я)_. Княгиньо, ти ми обеща да не ходиш там.
Твоето силно вълнение ще те издаде.
__Тамара__. Бъди спокойна, аз ще се въздържам.
__Вела__. Ти сама се лъжеш… Пред царя и пред великите боляри?
… Виж, ти сега си страшно развълнувана, цяла си пламнала… Чакай го
тая вечер в градината. Аз ще му кажа. _(Показва се Ирина отдясно и
подслушва.)_
__Тамара__. Но, Вело, разбери ме. Какво ще каже Борислав, като
само мене не види в тронната палата? Това ще го огорчи напразно.
__Вела__. Моля те, в градината!
__Тамара__. В градината? _(Мисли.)_ Може би имаш право. Аз не
се чувствувам на земята… Ох, тъй да сторя, в любимото място на
нашите сладки срещи. Там е по-добре: искам да го целуна по
геройското чело без свидетели и още с първото „добре дошел“ да излея
всичкото море от радост, което пълни душата ми. _(Излиза отляво, Вела
я последва, но се спира.)_
__Вела__. Не, аз нямах храброст да й кажа. Когато се върнахме от
манастира, научих се, че е сгодена. А тя още не чу… Клетата княгиня!
Клетият Борислав! В тронната палата тя би паднала като като гръм, ако
би узнала. _(Скръбно.)_ Ох, няма трайна радост и в светлите царски
палати. _(Излиза отляво.)_
__Ирина__ _(влиза отдясно развълнувана)_. Обичала го! Обичал я!
Срещали се тайно в градината!… А аз се радвах, че се завръща жив и
здрав! _(Мисли няколко време.)_ И като си помисля, че той ни плени
при Клокотница, срам ме е… а аз го залюбих! Залюбих го още там,
когато ми каза: „Прелестна девойко, не бой се, ти си под моя защита“…
Той приличаше на Ахила. И пленът ми не се виждаше тежък. И повече
го обиквах, тайно… И когато той тръгна на война, аз плаках като луда…
Очаквах го тъй нетърпеливо… И с такава радост днес го видях!… И
защо? За да науча, че той любел друга, щерката Асенева… Но тя отива,
отива!
Явление 4
__Ирина__ и __Зоя__.
__Зоя__ _(влиза отдясно и я гледа зачудено)_. Ти си много
накичена днес, моя хубавице?
__Ирина__. Зоице, тя отива, отива, отива!
__Зоя__. Кой отива?
__Ирина__. Тя, Тамара, отива в Неапол.
__Зоя__. Що си тъй развълнувана? Ти й завиждаш за това?
__Ирина__. Завиждам? Не, радвам се. Нека върви през морята.
Сега научих, чух с ушите си, знаеш ли какво? Те се любили с
Борислава!
__Зоя__ _(учудено)_. Любили? _(Малко мълчание.)_ Та какво?
__Ирина__ _(пламенно)_. Аз го любя. Знай, че аз го любя, Зоице.
Криех в гърдите си досега тази тайна, но сега знай, че го любя, и съм
отчаяна от скръб, и съм радостна, че тя отива. Нека се разкъса сърцето
й, както моето се къса сега.
__Зоя__. Ироно, ти се безумна. Да любиш тоя българин, тоя
варварин? Той ви плени при Клокотница, нему дължите робството си.
Какво би казал баща ти. Ако чуеше?
__Иарина__. Баща ми? Кажи му, и аз ще му кажа. Той ме готви за
някакъв морейски княз. Нека вече знае, че никого другиго не мога да
обичам.
__Зоя__ _(сърдито)_. Императорска дъщетя да залюби тоя
българин, тоя варварин?
__Ирина__. Ахил, Зоице. Такъв мъжествен, такъв хубавец…
__Зоя__. Пак варварин.
__Ирина__. И ти се ожени за варварин.
__Зоя__. Гавраил е от царски род и на главата му ще стои корона.
__Ирина__. Ако за едно моминско сърце бяха достатъчни тия две
неща да го помамят…
__Зоя__. Ти си луда, луда! _(Излиза отляво.)_
__Ирина__ _(съкрушено)_. И сега, всяка надежда изчена. _(Тръгва
наляво.)_ Любила го, любила го и тя? Мразя я! Ох, не ме свърта…
(Излиза. Пауза. Влиза отдясно Борислав.)
Явление 5
__Борислав__.
__Борислав__ _(озърта се)_. Сърцето ми подсказва, че тук ще я
намеря. Де я? Царят ме отпусна и първата ми мисъл беше нея да видя.
Първата ми мисъл? Вечната ми мисъл, всегдашния ми копнеж —
Тамара да видя и да я прегърна. Сред праховете на битките нейния мил
образ ми се мяркаше, сред фученето на стрелите и звека на сабите
нейният сладостен глас звучеше на слуха ми. И в ония страшни мигове
аз забравях смъртта, аз биех и гонех в луда ярост враговете: преди да
бяха Асеневи, те бяха мои, защото ме отлъчиха от моето драго либе…
Но де я? Тя последна ли ще пожелае да ме види? Напразно се озъртах
при царя, нея я намаше, и всичко ми беше пусто…
Явление 6
__Борислав__ и __Тамара__.
__Тамара__ _(влиза отляво бързешката)_.
__Борислав__. Тамаро!
__Тамара__. Бориславе! _(Дълго и страстно се прегръщат.)_
__Борислав__ (отдръпва се и я гледа нежно). Ангело, видях те пак.
__Тамара__. Изжедня дъшата ми, Бориславе. Твоята слава беше
тука моя слава.
__Борислав__. Славата? Аз я не виждах тука, като не виждах тебе.
В тронната палата аз търсех с жедни погледи това мило лице и то ми се
не мярна.
__Тамара__. Плашех се от радостта си. Но дай ми да целуна това
геройско чело и лаврите по него. _(Целува го по челото.)_ Добре дошъл!
_(Хваща го за ръцете и го гледа щастлива.)_
__Борислав__. Скъпа Тамаро, все за тебе мислех.
__Тамара__. Ох, така съм треперала за тебе, като те мислех в ония
ужасни опасности. _(Допира нежно главата ди гърдите му.)_
__Борислав__. Ужасни? Аз се боях само то едно, Тамаро, да не би
да си ме забравила.
__Тамара__ _(отдръпва се укоризнено)_. Защо говориш тъй? Как
можеш?
__Борислав__. Шест месеца раздяла, Тамаро, дълги като шест
века! Ти знаеш какъв страшен злодей е времето, какви коварства се
крият под неговите скутове. Какви черни мисли не ми минуваха през
ума!… Когато вечер подир опасностите и умората на битката, аз се
прибирах под шатъра си за почивка, в сънищата си аз се сепвах от
зловещи видения: виждах един цар, който ти поднася един венчален
пръстен с една корона. И тогава скоквах като луд от леглото си и
изваждах сабята да съсека страшния блян.
__Тамара__. И виждаш, че това е било само лош блян. Остави тия
мрачни мисли. Тоя час е само за радост. О, как съм честита! Честита?
Как е безсмислен човешкият език! Защо сърцето няма свой собствен
език? Защо не е ангелска арфа да излее в небесни химни радостта си?…
Но ние вече няма да се разделим. Тая война се свърши и с нея мойте
мъки. Ще се сбъднат вече нашите златни блянове. О, как е хубаво, боже,
с любимия човек! Сега искам да прегърна всичкия свят. Ти си при мене,
ти си мой, вечно мой! _(Озърта се.)_ Но тука ние не сме свободни.
Драги Бориславе, ще те чакам тая вечер в градината.
__Борислав__. Тая вечер? Уви, Тамаро, тая вечер аз съм на царско
пиршество и мястото ми е между баща ти и царицата.
__Тамара__. Боже, пак разделени!
__Борислав__ _(замислен малко)_. Тая дума „разделени“ ме
уплаши. Знаеш ли, Тамаро, какво ще сторя още утре? Това, което ти
обещах на тръгване за бойното поле, ако се върнех победител. Ще ида
при баща ти, ще падна на колене пред него и ще кажа: „Царю, любя
дъщеря ти. И тя ме люби. Благослови ни!“.
__Тамара__. Бориславе! _(Хваща му развълнувано ръцете.)_ И
татко ще склони с радост. Ти си герой, той те обича като син. В твоите
жили тече царска кръв също.
__Борислав__. И ще станеш моя, моя, моя!
__Тамара__. Вечно твоя… вечно мой. _(Отдръпва се. Влиза
Контофре отдясно.)_
Явление 7
__Горните__ и __Контофре__.
__Контофре__ _(покланя се на Тамара и й целува ръка)_. Светла
княгиньо, царят те зове.
__Тамара__. Ида сега, бароне.
__Контофре__ _(почтително)_. Позволи ми да ти честитя и аз.
__Тамара__ _(учудено)_. Да ми честитиш?
__Контофре__. Тогава ти още не знаеш?
__Тамара__. Току-що се върнах с Вела от Присовския манастир.
__Контофре__ _(покланя се)_. Поздравлявам най-почтително
бъдещата неаполитанска кралица.
__Борислав__ _(гледа го в ужас)_.
__Тамара__. Ах! _(Хваща се за главата.)_
__Контофре__. При всичко това, събитието не трябва да удивлява
дъщерята на великий Иван Асеня. Няма корона в цяла Европа, достойна
за царственото чело на нашата прелестна княгиня.
__Тамара__ _(стои вцепенена)_.
__Борислав__. Бароне, ти говориш една опасна шега! _(Хваща си
меча.)_
__Контофре__. Воеводо, твоите съмнения оскърбяват и мене, и
княгинята. _(Към Тамара.)_ През твоето отсъствие, княгиньо, царят
прие пратениците на крал Фредерико, които носеха предложението му.
Сега разбрах защо царят ми заповеда да те уча италиански. Аз бях
честит да видя и даровете: за тебе скъпоценна и чудна бисерна
огърлица, китайски свилени платове, златотъкана мантия, златен
пръстен с голям диамант и въз всичко това сърцето на един млад крал;
за баща ти — два великолепни опитомени рогача, един зебър,
златообковани оръжия… но, княгиньо, да вървим.
__Борислав__ _(гневно)_. И царят склони?
__Контофре__. Ако не беше така, щях ли да се осмеля да поздравя
княгинята? Сбогом, войводо. Но бързай, княгиньо, царят два пъти те
дири. Ела.
__Тамара__ _(гледа отчаяно Борислава и излиза отдясно)_.
__Контофре__ _(гледайки към Борислава, ниско)_. Любов!
Любовта победи победителя. _(Излиза.)_
__Борислав__ _(няколко време стои занемял)_. Сгодил я, сгодил я
вече! О, колко съм се мамил в своята душевна простота! Аз леех кръвта
си по бойните полета за неговото величие, аз галех в душата си светлата
надежда, че родът ми, заслугите ми, лаврите ми… _(Спира се със
страдалчески сбърчено чело.)_ И в часа, когато се готвех да коленича
пред него с молбата си… той бил вперил очи надалеко в една друга
глава с корона, която само за това е ценна за него, че има корона!… Но
тя? Какво ще стори там? _(Ходи малко.)_ Настават в мене минути на
незивестност, по-страшни от вековете. _(Излиза бързо отляво.)_
Явление 8
__Гавраил__ влиза отдясно, после __Зоя__.
__Гавраил__ _(сърдит)_. Дойде, дойде! Тъкмо сега, когато аз
желаех да го знам на оня край на света или в гроба. Тоя демон пак се
изпречва на пътя ми. _(Влиза Зоя.)_ Зоице, съдбата е против нас!
__Зоя__. Не, съдбата ни помага.
__Гавраил__. Що?
__Зоя__ _(поверително)_. Сега узнах важно нещо: Борислав бил
влюбен в Тамара и тя го любела.
__Гавраил__. Но за нас какво от това?
__Зоя__. Не разбираш ли? Той е влюбен в Тамара, а сега Тамара му
отнимат.
__Гавраил__. Ах, разбрах. _(Мисли.)_ Ето една страст, която ще ни
послужи като ново оръжие срещу Асеня. Зоице, ти ме зарадва.
__Зоя__. Да, една уязвена любов в гърдите на човек буен и горд
като Борислава е по-опасна от гнева на наранена тигрица, на която
грабят децата. В изстъплението си той ще направи някоя лудост,
каквато никой не очаква от него в тоя палат. Той сам ще си строши
главата. Тая любов и крал Фредерико ни идат на помощ.
__Гавраил__. Тук виждам божия пръст. А то се бях обезсърчил.
Борислав тука — той сам е една многохилядна войска за Асеня.
__Зоя__ _(укоризнено)_. Ти се бе отчаял? Не е ли те срам? Нима и
без тая случка ти не беше длъжен да гониш пак целта си, за която
работим тайно и неуморно толкова време? Нима ти малодушно би се
отказал от онова, което е твое по право, което аз искам? Бил Борислав
сам една многохилядна войска за Асеня?! Но тая войска е с една шия!…
И с хиляди да беше — какво? Има ли връщане за тебе? Смееш ли да
помислиш това? Нима аз, щерка на кесаря Константина, внука на
император, склоних да ти стана жена и да дойда после в това диво
Търново, за да гледам, че си слуга на Асеня? Аз се женех не за
Гавраила, а за Бориловия брат, за законния налседник на българския
престол. С това условие ти и приех ръката в Одрин, помниш?
__Гавраил__. Защо са тия укори, Зоице? Ти видиш, че тая мисъл и
мен гори мозъка, смущава сънищата ми. Ето година вече как аз мирен
сън не зная; година как работя тайно, с опасност да изгубя очите си или
главата си, за да намеря единомисленици, да насъскам недоволните, да
въоръжа против Асеня затаените омрази в гърдите на братовите ми
првърженици… И ти, Зоице, благодаря ти, ти ми беше силна
помощница в тая мъчна работа, както и императорът със своята
опитност и прозорлив ум ми стана неоценим съюзник… И всичко
досега отиваше добре… Но този Борислав… Ах, ето го иде. _(Борислав
влиза отляво намръщен.)_
Явление 9
__Горните__, и __Борислав__, после __телохранител__.
__Борислав__ _(без да ги види, ходи мрачен и разтревожен)_.
__Гавраил__ _(приближава с приветливо лице към Борислава)_.
Приветсвувам те пак сърдечно, славний воеводо. Тия победни лаври не
светят само на твоето чело, те озаряват със сиянието си челата на
всинца ни.
__Борислав__ _(ходи развълнуван)_.
__Гавраил__. Днешният ден е двойно радостен. Освен твоето
завръщане празнуваме и сгодявката на нашата княгиня.
__Зоя__ _(иронично)_. Чест голяма, наистина, за княгинята. Не
зная само питаха ли сърцето й. _(Борослав я гледа втрещен.)_ Една
девица на нейната възраст и с нейното развитие все ща таи в
дълбочините на душата си някой мил образ, макар и не с корона. Тъй
ли? Аз мога да зная това, била съм мома…
__Борислав__ _(погледва я стреснато, па сяда и навежда глава)_.
__Зоя__. Не е ли това съвсем естествено, воеводо? _(Ухилена.)_
Спомняш си чудесната история за Елена — ти си учил в Цариград
философия и трябва да я знаеш. Елена се любела тайно с Париса, син
Приамов. Една нощ любовникът й я грабва и тя побягва с него през
морето. Няма толкова високи планини и дълбоки бездни, които да
попречат на любовта, когато тя е истинска и силна.
__Борислав__ _(сепнато)_. Как?
__Гавраил__. Ти си цял баща си, славният болярин Радомир, който
умря за него. Царят премного дължи на любовта на вашия род.
__Борислав__. Тя ще изгасне само с него. _(Става и пак ходи
тревожно.)_
__Гавраил__. Но царете имат един голям недостатък: обичат да
забравят услугите. Да си кажа правото: велокодушният и благият Асен е
жесток, крайно жесток, без да чувствува това; като жертвува дъщеря си
на своите сметки, той може би убива с това и едно друго сърце, което е
било готово да си даде всичката кръв за славата му. _(Гледа внимателно
Борислава, който продължава да ходи развълнуван.)_ Аз казвам още, че
Асен е късоглед — аз ще си позволя откровено да му кажа това. Преди
да дадеше думата си, той нито се сети да се озърне наоколо си. Може би
да съгледаше някого, който по заслуги, по благородство на сърцето и
рода си да е достоен за чест да му бъде зет много повече, нежели
коронясаният чужденец в Неапол, който ще даде на Тамара блясъка, но
не и щастието, а на Асен само голата титла роднина, но не и сабята си.
__Борислав__ _(отива при бухарията и гледа към Търново)_.
__Гавраил__ _(ниско на Зоя)_. Погледът му блещи като
светкавица. Той не каза нищо, но слушаше нашите думи. Ние
прознасяхме с глас мислите му. _(Тръгват наляво.)_
__Борислав__ _(на себе си)_. Аз съм убит. Тамара? Моята любов?
Моят свят? Не, по-лесно бих претърпял да я видя в черната земя, а не в
ръцете на един друг мъж, пък бил той и господар на половината
вселена.
Влиза отдясно един телохранител.
__Телохранителят__ _(вика високо)_. Царят!
Гавраил и Зоя се спират. Отдясно влизат Асен и Анна, последвани
от свитите си. Зоя и Гавраил ниско се покланят Асеню.
Явление 10
__Горните__, __Асен__, __Анна__ и __свитите__.
__Асен__ _(отива бавно към Борислав)_. Бориславе, чу за нашата
домашна радост. Моята възлюбена дъщеря Тамара я сгодихме. Тя отива
да украси с хубостта си и с душевните си дарби неаполитанския кралски
двор.
__Борислав__ _(глухо)_. Чух, царю.
__Асен__. Радост и задоволство пълнят душата ми. Реших в тоя
двойно честит за мене ден да ти изкажа моето царско благоволение за
заслугите, които ти принесе на мен и на царството. Бориславе, въздигам
те на чин велик войвода.
__Борислав__ _(стреснато)_. Царю, не приемам тази чест…
__Асен__ _(маха му с ръка)_. Правя те бан на Търновската област.
Подарявам ти във вечно владение славната крепост Бояна и пет села до
Витоша с горите, пасбищата и отроците. Всичко това ще бъде означено
подробно в моя царски хрисовул.
__Борислав__. Царю, аз и тъй съм богат от наследството на
покойния ми баща и от твоите милости. Не приемам. Дай ги тия имоти
на сърце алчно за богатство.
__Асен__. Знам, че не си алчен, но ти трябва да приемеш, защото
такава е нашата воля. Но нашето благоволение към теб още не е
изчерпано. След десетина дни, когато премените и даровете бъдат
готови, Тамара ще тръгне за Цариград, дето ще се извърши
бракосъчетанието й с крал Фредерико, който иде там. Бориславе,
натоварвам те с голямата чест да ме представляваш там при светия
оберд. Нас важни държавни дела ни задържат тука.
__Борислав__ _(настръхнал)_. Царю, не приемам, не съм способен
да изпълня това послание.
__Асен__ (маха му с ръка). Знам, ти си скромен. Скромността е
най-хубавото украшение на юнака. Но кой друг може по-достойно да
замени Иван Асеня, ако не великий войвода Борислав, чиято слава се е
прочула и по ония страни? Вие ще тръгнете през Варна. Войвода
Тихомир с един отряд отбор войници ще ви придружава. Корабите са
леки и здрави, а корабниците са опитни гръцки моряци.
__Борислав__. Царю, ако преди един час, когато не знаех, би ми
поръчал най-мъчната работа: да идех да се бия в далечна Азия със
свирепите сарацини, да ти превземех генуезката царщина с
безчислените й кораби, да ти доведа вързан във вериги страшния
татарски хан от руските полета — бих с радост изпълнил твоята
заповед. Но тая не мога.
Зоя и Гавраил се споглеждат знаменателно.
__Асен__ _(гледа го зачудено)_. Бориславе, знаеш ли, че аз не съм
навикнал да виждам непокорни служители? Кажи причината?
__Борислав__ _(съкрушено)_. Ах, защо се върнах жив, а не паднах
на бойното поле, пронизан от унгарските стрели!
__Асен__. Какво има? _(Кимва на присъствуващите, които излизат
с изкючение на Анна.)_ Говори!
__Борислав__. Аз не мога да водя Тамара на венчаване в
Цариград…
__Асен__. Защо? _(Борислав мълчи.)_ Говори!
__Борислав__. Аз я любя…
__Асен__. Как?
__Борислав__. Царю, ний се обичаме.
__Асен__ _(гледа го строго няколко време)_. Всеки друг на твоето
място би си навлякъл пламъка на гнева ми. Благодари бога, че те викат
Борислав, син на болярина Радомира… _(След малко мълчание.)_
Слушай, Бориславе. Всеки болярин, всеки ратай в царството има право
да се допира до сърцето си, когато урежда семейното си щастие. И най-
последната колиба се радва на това право. Царският дом го няма.
Благото на държавата за него стои по-горе. Благото на тая държава,
която бог ми повери и народът ме повика из руските степи да
управлявам, налага понякога тежки жертви, които другите хора не
познават. Мъка ми е, свидно ми е за Тамара, че я пращам тъй далеко;
достоен си, скъп ми си ти, но река ли да предпочета един болярски род
пред други, мирът в царството се заплашва от зависти и раздори… Аз
сам, при толкова прекрасни търновски болярки, някои с най-благородна
кръв в жилите, вземах за жена Анна _(поглежда Анна)_, дъщеря на
унгарския крал Андрея и бог благослови този брак с щастлив живот.
Тамара ще бъде жена на крал Фредерика: преди три месеца писмено му
я обещах и сега му я пращам, защото тъй трябва.
__Анна__ _(тихо на Асеня)_. Как не знаехме, как не знаехме, че се
обичали!
__Асен__ _(тихо на Анна)_. Анно, и да знаехме, що? Моята воля е
такваз… _(Отстранява се от нея.)_ Слушай, въз тая женитба аз градя
велики надежди. Великият ми план за усвояването Цариград не може да
се изпълни без помощта на флота, на моркси съюзник. Още Симеон
съзнаваше това. Аз намерих тоя съюзник в силния крал Фредерика.
Договорът е подписан. Но Фредерик ми поиска ръката на Тамара, която
аз му обещах. Това сродяване още повече ще укрепи съюза ни. Но
засега нужно е в тайна да го пазим. _(Високо.)_ Младий човече, не
бъркай твоите чувства в моите царски кроежи и не смущавай сърцето на
дъщеря ми, привикнала безропотно да изпълнява моите родителски
заповеди. Какво значат вашите преходни младежки увлечения пред
благото и величието на държавата? Тамара е мома, но тя е щерка на
Иван Асеня, внука на стари Асеня и Калояна, правнука на Самуила и на
Симеона, и трябва да понесе с гордост жертвата, която нейният висок
род и налага, както и ти си длъжен да слушаш само гласа на разума и да
забравиш Тамара. _(Мисли малко.)_ Дотук ти говорих като на приятел,
като баща; сега ше ти говоря като господар. _(Енергически.)_
Бориславе, заповядвам ти утре рано да отпътуваш за кулата си и там да
чакаш втора моя заповед. _(Излиза наляво с Анна.)_
__Борислав__. На заточение! На моята искрена войнишка изповед
отговарят по тоя начин! О, Асене, не си ме победил! Право казва тая
лукава гъркиня Зоя: „Няма толкова дълбоки бездни и високи планини,
които да попречат на любовта, когато тя е истинска и силна.“ _(Влиза
отдясно Тамара разплакана.)_
Явление 11
__Борислав__ и __Тамара__.
__Борислав__ _(спуща се към нея)_. Тамаро, какво реши?
__Тамара__. Ох, кой решава тук? Баща ми. _(Бърше си очите.)_
__Борислав__. Но ти отказа? Или ти склони?
__Тамара__. Бориславе, виждаш сълзите ми.
__Борислав__. Искам да видя волята ти… Ти плачеш? _(Тамара си
бърше очите.)_ Но отговори! Ти склони? Уплаши те гневът на баща ти?
Аз ще сломя тоя гняв и всичко, що се изпречи между нас и любовта ни.
Или на последния час призракът на царското величие и короната замая
очите ти, смути сърцето ти? Кажи: ако е това, аз ще направя чудеса, аз
ще се впусна в най-ужасните сражения, за да извадя из едно море кръв
скиптъра на цар!
__Тамара__. Бориславе, как можеш да говориш тъй? Ти си моето
величие, и моята слава и моят цар…
__Борислав__. Но ти какво стори?
__Тамара__. Ах, какво можех да сторя аз. Една слаба девойка,
против страшната, непреклонна воля на баща си. Какво можа аз?
__Борислав__. Онова, което би сторила полседната девойка в
царството, когато искрено люби. Широк е тоя свят, Тамаро, и ще се
найде в него място. Дето да диша свободна нашата любов.
__Тамара__ _(хвърля се на шията му)_. Аз съм твоя, вечно твоя,
вземи ме…
__Борислав__ _(прегръща я страстно)_. Тамаро, ти сега си
истинска дъщеря на Иван Асеня: силна.
__Тамара__ _(отделя се)_. Ох, татко, прощавай… Одеве устата
казаха „да“, сърцето сега проговори. Какво сега? Заповядай.
__Борислав__. Да бягаме.
__Тамара__. Да бягаме. Накъде?
__Борислав__. Далеко, дето бащината ти сила не стига. _(Мисли
няколко време.)_ Слушай, Тамаро. Когато бяха лани тука венецианските
посланици, сприятелих се с един млад големец, Бонифацио. Той беше
толкова добър, колкото и благороден. Той ми казваше: „Бориславе, ела
ми на гости във Венеция. В тоя град улиците са от море, а домовете от
мрамор. Там е денонощна радост. Вечер над осветлените вълни черни
лодки с лебедови носове се стрелят, сладки мандолини звучат, страстни
песни на любовта се разнасят из въздуха. Там животът е празник, там е
рай. Моят дворец е отворен за тебе. Бъди там като у дома си“. Аз бях
забравил тоя разговор, сега си го припомних… Във Венеция, Тамаро!
__Тамара__. Накрай света с тебе. _(Прегръща го.)_
Завеса.
Действие второ
>>
Тераса на Гавраиловата лятна къща на Света гора. Столове. На
стената иконостас с образа на св. Ивана Рилски. В дъното се вижда
Търново, цяло, с Трапезица и Царевец. Зад тях долината на Янтра и
лесисти планински върхове, увенчани с крепости. Чува се глухо свирня
за хоро. Влизат отляво кир Тодор в полумонашеско облекло и с
броеница в ръката и Хиацинт. Свирнята утихва.
Явление 1
__Кир Тодор__ и __Хиацинт__.
__Хиацинт__ _(като иде с кир Тодора насам)_. Така е, деспоте,
нетрайно е земното величие, суета сует. Но нека бог те награди за
твоето благочестие и християнско смирение.
__Кир Тодор__. Иде старост, отче, трбва да мислим за душите си.
Моето земно царство отиде по бижието повеление, сега мисля за
небесното царство. Ох, то е само вечното и истинското. Душата ми
копнее за тиха монашеска килия във вашата светла обител, далеч от
световните суети и шумове.
__Хиацинт__. Твоето желание е похвално и свято, и велика е
честта за манастира ни. И Асен с радост чу това.
__Кир Тодор__ _(кръсти се)_. Бог да награди със земни и небесни
благини великия наш цар Иван Асеня за неговото благо сърце. Обсипа
ни с милости. Неизчерпаема е нговата доброта към мене и дъщеря ми.
Всяка вечер горещи молитви възнасям към небето за неговия живот и
здраве.
__Хиацинт__. Същото правим и ние, и цял народ с нас. Прощавай,
деспоте. Аз си отивам и довиждане.
__Кир Тодор__ _(сваля шапка)_. Благослови, отче, и поменувай ме
в милитвите си. _(Целува му ръка.)_
__Хиацинт__ _(като го благославя)_. Благословение господне.
_(Излиза отдясно.)_
__Кир Тодор__ _(гледа подире му, усмихвайки се презрително и
злъчно)_. Глупаци, ще ви кажа аз вам кой е този кающий се грешник!…
Ще помните вие кога кир Тодор Комнен, епирски император, е бил
пленник във вашето Търново! _(Отвън се чува някаква песен. Той се
ослушва намръщен, песента се отдалечава и замира.)_ Пак песен за
Клокотнишката битка, пак славят тоя проклет ден, в който изгубих
свобода, империя, престол… Хубаво. Войната между мене и Асеня не
се свърши с тоя бой. Тя се поднови от моя страна още по-люта по-
немилостива, но подземна. _(Мисли.)_ Каква съдба! Преди половина
век имаше в Търново един друг Асен и един друг пленник грък, Исак
Комнен. Този Комнен няма да засрами рода си. Той ще тъпче главата
пак на този Асен. _(Извръща се сепнато.)_ Някой болярин? _(Изважда
една молитвена книга и чете пред иконостаса смирено.)_ „И прости
греха наши волния и неволния“. _(Влиза Зоя.)_
Явление 2
__Кир Тодор__ и __Зоя__.
__Кир Тодор__ _(извръща се)_. Зоице, ти ме стресна. Дойде ли
Гавраил?
__Зоя__. Иде. Идат и Ирина и Тамара да погледат сбора. И Асен
иде на разходка. И по обичая си ще се отбие у нас.
__Кир Тодор__ _(мръщи се)_. Пак ще трябват ниски поклони и
раболепни усмивки, пак ще слушам да ме титулуват „деспоте“.
__Зоя__. Чий радостната вест: Фуркас е наш.
__Кир Тодор__. Чудесно!
__Зоя__. Но тогова купихме доста скъпо.
__Кир Тодор__. С много злато?
__Зоя__. Със злато и с титлата севастократор: обещахме му
дъщеря си. Той е влюбен в нея, тя го бе омагьосала.
__Кир Тодор__ _(учуден)_. Давате я на този езичник?
__Зоя__. Търновският трон заслужава тая жертва и повече, драги
приятелю. Давай много, за да вземеш всичко. Моята философия е тая.
Царете и болярите на този народ жени са ги водили и жени ще ги водят.
Тия варвари само женската целувка може да ги усмири или озвери!
__Кир Тодор__. Как добре ще стои короната на царица връз твоята
глава, прелестна, Диано!
__Зоя__. Да, короната на царица! Само тая мечта поддържа духа
ми. Видиш ли там Царвец с ония бели палати? Искам от там да гледам
под краката си тоя омразен народ, макар че да достигна до там, би
трябвало да прегазя река с кръв; нищо — тя ще бъде българска кръв.
_(Чуват се отвън викове. Зоя и Кир Тодор отиват до бухарията и гледат
наляво.)_
__Кир Тодор__. Асен се изкачи на ливадата. Отива в „Св. Троица“.
Хорото спря. Народът със свалени шапки радостно го поздравява,
ликува. _(Сочи си свирепо юмрука наляво.)_ Скоро ще плаче! _(Идат
насам.)_
__Зоя__. Кои бяха тия трима непознати велможи в свитата на
Асеня?
__Кир Тодор__. Управителите на Одрин, Драч и Белград…
_(Гневно.)_ Одрин, Драч, Блеград! Империята му! А аз? А моята?
_(Тупа се в гърдите.)_ Тука, тука е: омразата ми — ето империята ми
сега. _(Гледа пак навън.)_ О, страшно ще си отмъстя, Асене, и за
Клокотница, и за отровата на унижението, що пих тука, и за милостта
ти. И аз я използувах, за да те погубя. Когато един тигър види клетката
си полуотворена, той изскача и бяга в горите. Аз, преди да избягам, ще
разкъсам звероукротителя си. _(Приказвайки ниско със Зоя, излизат
полека отдясно.)_
Явление 3
__Ирина__ и __горните__.
__Ирина__ _(влиза отляво, отива при бухарията, гледа към града и
пее)_.
_Събирайте се, моми млади,_
вийте венци, росни китки:
юнак иде, юнак славен,
Борислав от бой се връща.
Под коня му земя трещи,
сабята му — светкавица.
Кир Тодор и Зоя поглеждат отдясно сърдито.
__Зоя.__ Ирино! _(Ирина се извръща смутено.)_
__Кир Тодор__. Ирино! Ти пееш Бориславовата песен? Как не те е
срам? Това е недстойно за една гъркиня, а още повече — за дъщеря ми.
Борислав е наш враг и трябва да го мразиш, както и аз го мразя.
__Ирина__. Той бе нащ враг на бойното поле.
__Зоя__. Ирино, ти забравяш коя си.
__Кир Тодор__. Ти вече престана да мразиш, от когато си в
двореца. Въздухът на Царевец повлия разслабително върху духа ти. Би
казал човек, че в жилите ти не тече гръцка кръв; ти изглеждаш напълно
щастлива, че си опашка на Анна…
__Ирина__ _(живо)_. Но тя отива!
__Кир Тодор__. Тя отива да бъде неаполитанска кралица, тая
незаконна дъщеря на Асеня, родена от една бедна руска болярка, а ти,
потомка на императори, лудуваш за тогова, блазни те честта да вземеш
един главорез дивак.
__Ирина__. Един велик воевода! _(Излиза.)_
__Кир Тодор__ _(по нея сърдито)_. Ти ще бъдеш жена на цар или
— калугерица. Само слугиня не можеш да останеш в търновския палат.
_(Към Зоя.)_ Иде ми да се питам, моя дъщеря ли е тя? _(Влиза
Гавраил.)_
Явление 4
__Горните__ и __Гавраил__.
__Гавраил__ _(на кир Тодора)_. Ти си ме викал?
__Кир Тодор__. Имаме писмо от Ватаци.
__Гавраил__. Казвай, що пише?
__Кир Тодор__. Отговаря на моето. Императорът приема
условията ни. Обещава се да изпрати веднага по твое поискване една
петнайсетхилядна войска, щом Асен бъде… отстранен. В замяна на това
иска не само Одрин, Анхиало, Месемврия, които му предложихме, а и
родопските крепости.
__Гавраил__ _(въси се)_. Сиреч деспот Славовото княжество?
Много иска.
__Кир Тодор__. Давай, давай, не се търгувай.
__Зоя__. Давай, Гавраиле!
__Гавраил__ _(гневно)_. Давай, давай! Вам, гърци, лесно това! Но
аз съм българин!… _(Мисли.)_ Няма какво, ще отстъпя и родопските
крепости.
__Кир Тодор__. Българската корона струва повече от няколко
глупави къса земя.
__Гавраил__ _(мръщи се)_. Но народът?…
__Кир Тодор__. Народът що е? Сган безсмислена. Видиш ли го?
Той играе там на поляната, а утре ще оре. И при Иван Асеня, и при
Гавраила все ще оре и ще вика: „Да живей царят!“. Това стадо, който му
стане овчар, по него блее, той го стриже.
__Гавраил__. Решено. Напиши писмото на Ватаци. _(Гневно.)_ С
помощта на измяната на чужденците Асен грабна престола на брат ми
— пак чрез тях ще му го отнемат. Той мисли, че съм се променил. Че
съм забравил, че ме е купил!…
__Зоя__ _(злъчно)_. Велик логотет! Слуга, облечен в свила!
Короната, короната, Асене!
__Кир Тодор__. Какви новини от Борислава?
__Гавраил__ _(мрачно)_. Все е в кулата си.
__Кир Тодор__. Все там?
__Гавраил__. Известих му по околен път, че е утре е денят, в който
изпращат Тамара за Цариград.
__Кир Тодор__. Е, той?
__Гавраил__. Казал: „Добър й час!“. Готвел се да иде на лов и
отишъл.
__Кир Тодор__. Мухльо! Аз го мислех плътояден орел, а той
излезе пуяк. Отишъл на лов? Когато люовницата му откарват? Помирил
се тъй лесно? Ех, княже, гърците другояче любят… Вие, българите, има
студена кръв като рибите… _(Мисли малко.)_ А аз бях готов да се
закъла в престола си, че тоя демон ще причака с дружина Тамара, ще
мине през труповете на войниците, които я придружават, ще я грабне и
бяга с нея.
__Гавраил__. Там беше и моята надежда.
__Зоя__. А аз още я не губя.
__Гавраил__. Защо?
__Зоя__. Тамара все пъшкаше. Днес е спокойна, даже дойде на
сбора. Влюбените не могат да останат спокойни, когато ги делят.
_(Ниско.)_ Аз ще следя. _(Тръгва.)_
__Гавраил__ _(към кир Тодора)_. Едно ме радва само, че спечелих
и Фуркаса.
__Кир Тодор__. Да, каза ми Зоица.
__Гавраил__. Асен сляпо му се доверява. Но тия кумански
наемници служат само за лична корист. Който им плати повече, нему са
верни. Безпокои ме и другият, Контофре. Вчера са се записали на
Асенева служба нови рицари и фрнки. С тия латинци лесно ще се
разправим. Но тоя Борислав? Той остая при Асеня. Той е един лев,
изправен при подножието на трона: тоя лев трябва да се махне оттам.
__Зоя__ _(повръща се)_. Да се махне или премахне. _(Излиза.)_
__Гавраил__ _(мисли)_. Зоица има право. Една стрела
отневиделица, мечът в ръката на един решителен нехранимайко в
тъмнината — и отървани сме. Пътят за търновския престол често е бил
окървяван. Нека Борислав бъде първата жертва, на трупа, на която ще
стъпя, за да се кача на стъпалата му.
__Кир Тодор__. Убийство не трябва още. То прави шум, подига
подозрения. _(Мисли.)_ Борислав, жив, може да ни бъде по-полезен.
__Гавраил__. Как?
__Кир Тодор__. Да го спречелим на наша страна.
__Гавраил__. Това е немислимо.
__Кир Тодор__. Да се помъчим.
__Гавраил__. Това е невъзможно! Борислав е предан като вярно
псе на Асеня. Макар и сърдит, той ще бъде с него, а не с нас.
__Кир Тодор__. Няма невъзможно нещо във вашата България за
умен човек. Страстта е страшна сила, била тя за жена, за злато или за
корона. Който умее да използува тоя лост, може всичко да постигне,
може агнето да прервърне в тигър, а ангела на демон. Борислав предан?
Фуркас не беше ли предан? Сега е наш. Едно време Калоян имаше един
предан воевода — Манастрас, и тоя предан воевода заби меча си в
гърдите му. Иванко не беше ли най-предан на стари Асеня? Уби го! Ти
не беше ли предан на Иван Асеня? Копаеш му сега гроб… и имаш право
на това. Болярин Радомир също измени на брата ти. И Борислав е
замесен от същото тесто, от каквото и другите. Ако той стоически
понася загубата на Тамара, яростта все ще пламти глухо в гърдите му
против Асеня. Да се помъчим да използуваме тая ярост. Но иди лично
поговори с пратеника на Ватаци, преди да тръгне. Аз ще поговоря с
Ирина. _(Тръгват надясно.)_
Влизат отляво Тамара, Ирина, Зоя и Вела.
Явление 5
__Тамара__, __Ирина__, __Зоя__ и __Вела__.
__Зоя__ _(на Тамара)_. Добре стори, царкиньо, че дойде да се
поразвлечеш на Света гора.
__Тамара__. Ох, и за последен път.
__Ирина__. Как скърбя, мила Тамаро, че се делим. Сърцето ми се
свива при тая мисъл.
__Тамара__. Благодаря ти, драга Ирино, виждам това. Откак ме
сгодиха, и ти изгуби веселостта си. _(Обръща се към града.)_ Ох, скоро
ще напусна милото Търново. Как всичко ми е драго и свидно, как се е
срасло моето сърце с него! _(Извръща се.)_ Ох, да имаше как да се не
деля от местата, свързани с най-скъпи спомени за мене. Чини ми се, че
щастието само тука може да бъде пълно, в тоя хубав град.
__Зоя__. Това я привичка, Тамаро. Нима и Неапол не е хубав?
Баща ми е бил там и разказваше: мраморни дворци край лъскавото
море, вечна пролет над зелени брегове, позлатени с лимони и
портокали, благоуханни градини, красоти… Там е рай. Колко ти
завиждам.
__Тамара__. Зоице, рай е само с любимия човек. Раят не е извън
нас, а вътре в нас. Когато сърцето е пълно, когато прелива от
блаженството на щастливата любов, тогава и ледовитата пустиня се
преобръща в рай за нас.
__Вела__ _(от бухарията вика някому)_. Иди си, не трябва.
_(Обръща се насам усмихната.)_ Циганка иска да ви гледа.
__Ирина__. Нека дойде. _(Затича се при бухарията.)_ Ела,
циганко! _(На себе си.)_ Искам да узная бъдещето. И вече сърцето ми
трепери.
Влиза циганката отляво.
Явление 6
__Горните__ и __циганката__.
__Циганката__. Добър ви ден, хубави господарки.
__Ирина__. Черна невесто, гледай и право казвай! _(Сяда на стола
и протяга й дланта си.)_
__Циганката__ _(гледа съчувствено в лицето й)_. Ти си много
хубава, девойко. Не те познавам коя си, но дано мога да те зарадвам.
_(Взема дланта й и я гледа внимателно.)_ Ръката казва много добре за
тебе, боляркиньо. Ти ще си вземеш мъж, какъвто ти мяза.
__Ирина__. Какъв е?
__Циганката__ _(гледайки в ръката, провлечено)_. Той е хубавец,
висок, левент…
__Ирина__. Хубавец, висок, левент. Още?
__Циганката__ _(гледа ръката)_. И юнак е.
__Ирина__ _(радостно)_. Добре.
__Циганката__ _(гледа пак ръката)_. Има очи сини.
__Ирина__. Виж хубаво, трябва да е черноок. _(На себе си бързо.)_
Тъй, Борислав е черноок.
__Циганката__ _(гледа дланта)_. Тъй, боляркиньо: ченоок бил.
__Ирина__ _(радостно на себе си)_. Отгада, вещицата. _(Високо.)_
Още?
__Циганката__. Още? Казах ти — хубавец: снага топола, очи
соколови, мустаци има тънки, като миши опашки… И ще ви прати бог
много дечица: осем момченца и две момиченца. Да ви са живи. Толкова
са и моите. _(Присъствуващите се смеят. Пак гледа дланта.)_ Ти
мислиш много за него.
__Ирина__ _(ухилено)_. Ще ме обича ли много?
__Циганката__. Той вече те обича.
__Ирина__. Сполай ти, циганко. _(Хвърля й монети.)_
__Циганката__. Да си жива, хубава боляркиньо. _(Събира
монетите.)_
__Ирина__. А, забравих. А какъв е той сега, моят бъдещ мъж?
__Циганката__. Дай пак да видим. _(Гледа й на ръката няколко
време. Усмихната.)_ Хубава боляркиньо, ще подариш още нещо.
__Ирина__. Добре, казвай.
__Циганката__. Той е голям човек.
__Ирина__. Велик болярин?
__Циганката__. По-голям.
__Ирина__. Велик воевода?
__Циганката__. Не, по-голям.
__Ирина__ _(навъсва се)_. Севастократор? Деспот? Княз?
__Циганката__. Още по-голям, най-голям: цар.
__Зоя__ _(засмива се)_. Ироно, честито ти!
__Ирина__ _(сърдито хвърля монети на циганката)_. На, или лъжи
по-нататък! _(Отива навъсена настрана.)_
__Циганката__ _(събирайки монетите)_. Не лъже баба ти, моме,
това ти е писано. _(Към Тамара.)_ Синеока моме, дай и тебе да
погледам. Да видим твоя болярин рус ли е, черноок ли е…
__Тамара__ _(усмихната)_. Няма нужда, аз си знам…
__Ирина__ _(иде ядосана към циганката)_. Лъжкиньо! Княгиня
Тамара ще вземе цар!
__Зоя__ _(на циганката)_. Тя е царска дъщеря.
__Циганката__ _(смутено)_. Ах! _(На себе си.)_ Побърках ги,
глупавата аз. Питах, но не разбрах добре. Взех тая за нея. _(Високо към
Тамара.)_ Кланям ти се, царкиньо, и прощавай мене, глупава баба.
_(Към всички високо.)_ Нека господ здраве да ви дава. _(Излиза
наляво.)_
__Вела__ _(на Тамара)_. Княгиньо, да си ходим вече в палата?
_(Шушне й нещо, смеят се.)_
__Зоя__ _(ниско)_. Тя се смее с глас, тя е повече от спокойна —
весела е… Моите подозрения се потвърдяват.
__Тамара__. Сбогом, Зоице. Ироно, няма ли да дойдеш с нас?
_(Тръгва с Вела.)_
__Зоя__. Аз ще я доведа. Ние ще поизлезем пак на събора.
_(Тръгват. Влиза отдясно кир Тодор и маха на Ирина да чака. Ирина се
спира, другите излизат.)_
Явление 7
__Кир Тодор__, __Ирина__, __Гавраил__, после
__телохранител__.
__Кир Тодор__. Ирино, тебе търсех, ела насам. _(Ирина се
приближава.)_ Ирино, моето отеческо сърце размисли върху онова,
което говорихме одеве. _(С мек съчувствен глас.)_ Ти обичаш
Борислава силно?
__Ирина__. Да.
__Кир Тодор__. Но той е равнодушен към тебе, дъще, той люби
Тамара.
__Ирина__. Но тя отива, а той остая в палата. Всеки ден ще се
виждаме.
__Кир Тодор__. Добре, аз ти давам съгласието си, аз не искам да
пресилям сърцето ти. Любиш Борислава. Ти си рядка хубавица, ти си
умна, употреби всичко, да направиш по-скоро да прежали Тамара и да
те обикне.
__Ирина__ _(живо)_. Той ще ме обикне!
__Кир Тодор__. Вярвам, твоята дивна красота е едно всепобедно
оръжие въз мъжките сърца. Бориславовото е горещо, буйно, то е жедно
сега за утеха. Вземи Борислава. Но аз турям едно условие за това мое
съгласие. Но, драга дъще, по-напред да ти открия една тайна, която
трябва да пазиш в глъбините на душата си. Заклеваш се?
__Ирина__. Да, татко.
__Кир Тодор__ _(озърта се предпазливо)_. Ето що е: аз и Гавраил
готвим свалянето на Асеня. _(Гледа я безпокойно.)_ Какво казваш?
__Ирина__. Нищо _(Троснато.)_. Лошо правите.
__Кир Тодор__. От тая промяна зависи моето избавление от
позрния плен.
__Ирина__ _(гледа баща си стреснато)_. Ах! Значи, това расо, тия
богомолства, това смирение — всичко това, татко, било…
__Кир Тодор__ _(пресича я злъчно)_. Маска, маска, дъще, за да
приспивам подозрението, да заблудя и най-прозорливите. Станах на
старини комедиашин! Пуснат съм, но подир мене Драгота е пуснал
шпиони.
__Ирина__ _(мисли)_. И кой ще бъде новия цар?
__Кир Тодор__. Гавраил.
__Ирина__ _(презрително)_. Гавраил? Тоя страхопъзльо?
__Кир Тодор__. Той далеко не е Асен, но има право на престола и
ще ми помогне с военна сила да си взема моя. При това, не съм длъжен
да диря на тия българи господар с големите дарби на Асеня. Тоя народ
расте по дух и сила и става опасен при достоен цар — парили сме се, та
знаем… Но ето условието ми: като спечелиш любовта на Борислава за
себе си, спечели му гнева против Асеня за нас, направи го да мине в
нашия стан.
__Ирина__ (живо). Това е невъзможно!
__Кир Тодор__. Не е толкова мъчно. Борислав е ожесточен против
Асеня. Но това не стига; трябва да го опълчим против него. За да
постигнеш това, не жали нищо, разбираш ли? Омай го, оплени го,
завладей сърцето и волята му и го направи наш съюзник. Той е кумирът
на войската и ще ни бъде безценна помощ за сбъдването на плана ни.
__Ирина__. Татко, как да опълча Борислава против Асеня, когато
аз не мразя Асеня? Аз не мога това. Омразата не се натрапва, както
любовта.
__Кир Тодор__ _(гневно)_. Мрази го, защото ми си дъщеря,
защото аз го мразя. Той ме направи на прах!
__Ирина__. Той велокодушно ти дари живота при Клокотница: той
и днес е милостив и много ласкав към нас. Благодари, благодари
съдбата, тате, че твоят победител се викал Иван Асен.
__Кир Тодор__ _(сърдито)_. Ти плетеш венцехваления на моя
унищожител? Окаяна дъще! Остая само едно: да ме издадеш.
__Ирина__. От издайствата това би било най-благородното. Но как
е жално, че не мога да го направя! Ти ми си баща. Татко, откажи се от
това гибелно предприятие.
__Кир Тодор__. Ирино, ще изпълниш ли това, което ти казвам?
__Ирина__. Не!
__Кир Тодор__. Ирино!
__Ирина__. Никога, никога няма да тласна Борислава против
великодушний Асеня. Такова вероломство би опозорило любовта ми.
__Кир Тодор__ _(мисли)_. Обещай ми поне едно нещо: да
направиш Борислава да стои настрана.
__Ирина__. Едничкото, което мога да ти обещая, е да забравя това,
което ми обади.
__Кир Тодор__ _(на себе си)_. Ти няма да имаш време да плениш
Борислава, драга дъще; ти днес произнесе присъдата му. _(Влиза
Гавраил.)_
__Гавраил__. Видях се с пратеника. _(Съглежда Ирина и й се
кланя. Ниско на кир Тодор.)_ Е, какво?
__Кир Тодор__ _(ниско на Гавраил)_. Зоица има право: Борислав
трябва да се премахне.
__Ирина__ _(на себе си, гледайки Гавраил)_. Тоя човек досега ми
беше противен, сега ми стана ненавистен.
__Телохранител__ _(влиза отляво и вика високо)_. Царят.
Влизат Асен, Драгота, Моймир, Приязд, Контофре, управителите
на Одрин, Драч и Белград и телохранители.
Явление 8
__Горните__, __Асен__ и __свитата му__.
__Асен__ _(спира се пред иконостаса, сваля шлема и се кръсти)_.
Свети Иване, римски чудотворче, покровитею на нашия род, имай ни
под закрилата си. Во имя отца и сина и светаго духа, амин. _(Към
Гавраила.)_ Драги княже, отбих се да си почина в твоя летен дом.
Оттука зрелището на моя първопрестолен град е чудесно. (Сяда. Към
тримата управители.) А вие, воеводи, получихте заповедите ми. Драго
ми е, че не границата ни е спокойно. Благодаря ви за вярната служба. Но
бодри бъдете все и към народа кротки и мъдри. И правда да сеят вашите
ръце. _(Управителите се покланят. Към кир Тодора.)_ Деспоте, не
забравяй, довечера ми си гост на пиршеството, че утре изпращаме
Тамара за Цариград.
__Кир Тодор__ _(кланя се ниско)_. Благодаря за тая висока чест,
всемилостивий господарю.
__Асен__ _(към Контофре)_. Бароне, прати за Борислава в кулата
му: други ден може да се върне.
__Ирина__ _(ниско)_. Боже, ще го видя пак!
__Драгота__. Хубаво, царю. Ние не сме му се още нарадвали. И
бог ти го повърна жив и здрав, за да стои близко до тебе и с предания си
меч да пази царя от явни и тайни врагове. _(Поглежда кир Тодора.)_
__Кир Тодор__ _(ниско, заканително)_. Ще си спомня за тебе, зло
старче…
__Асен__ _(към Драгота)_. Той трябва да ми е сърдит. Но ако е
размислил по-спокойно, видял е, че пак бях велокодушен към него. Но
скоро ще му мине. Огорченията в младите сърца не са трайни, те
изчезват при първата усмивка на щастието, както мъглите се пръскат от
зарите на майското слънце. _(Става и гледа Ирина благодушно.)_
Княгиньо, твоята хубост цъфти в палата ми. Вие бяхте с Тамара две
разкошни цветя, що го веселиха. Сега ще остане само едното. Жално е
едно такова прелестно цвете да извехне на съблото, без да се откъсне от
някого… от някой честит смъртен… _(Гледа я усмихнат.)_ Харесваш ли
Борислава? Тъй, коя мома със сърце не би го харесвала? В Търново
няма мома по-хубава и юнак по-личен. Деспоте, какво казваш? _(Ирина
е смутена.)_
__Кир Тодор__. Царю, твоят покорен раб ти благодари за това
високо благоволение. Ирина отдавна е станала твоя дъщеря. _(Ирина се
покланя Асеню и излиза.)_
__Асен__. Зестрата от мене, и царска зестра! Истина, това мисля да
стане малко по-после. Ватаци ме предизвика и в случай на война
Борислав ще поведе войската, та не е добро да делим двама младоженци
веднага след сватбата.
__Моймир__. Царю, ние с радост ще чуем, когато ни повикаш на
славни битки. Нашите оръжия вече ръждясват…
__Асен__. Не трябва да се радваме, воеводо. Войната е гибелно
дело; кръв и разрушение никнат там, дето тя мине. Но ако е рекла
божията воля, ще е приемем и ще изпълним добре дълга си. _(Замисля
се.)_ Винаги, когато съм виждал кървави трупове по бойното поле,
сърцето ми е плакало от сръб, макар и победата да е била наша. То
плака и при победата при Клокотница. _(поглежда кир Тодора.)_
__Кир Тодор__ _(кланя се)_. Великий Асене, твоето велико сърце
стори тогава повече нещо: то пожали тогава хилядите мои поробени
войници и ги отпусна на воля. Те всички със сълзи те благославяха,
както и аз те благославям днес.
__Асен__. Един обезоръжен враг не ми е вече враг. Помнете: най-
скъпия диамант по короната на един цар е милостта. _(Свирня се чува
на поляната.)_ Надорът е весел. Той като е весел, и нашето сърце е
весело. С божия помощ дадохме му дълготворен мир, правда и
благочестина. Вишният благослови усилията ни. _(Гледа към там.)_
Моймире, видиш ли това вито хоро? Бих желал все такива битки да
прослявят моето царуване. _(Към тримата управители.)_ А вие, воеводи,
вървете си с миром. Волята ми узнахте. Пожелавам ви добър път.
_(Управителите се кланят и тръгват.)_ Чакайте. _(Към одринския
управител.)_ Кастрофилакте, помни, като се върнеш в Одрин, иди
веднага в Родосто при Ватаци и говори му твърдо: знай, че зад твоите
думи стои силата на цялата ми войска. _(Управителят се покланя и
излиза. Към управителя на Драч.)_ Протовестиарие, твоят път е много
далечен — бог даде да се развява нашето славно знаме в Драч, над
вълните на Синьо море, както бе се развявало при Симеона и Самуила.
Имай грижа, щото неаполитанските търговци, поданици на нашия
роднина Фредерика, да намират ласкав прием и улеснения във всички
албански пристанища… На добър час. _(Драчкият управител се покланя
и излиза. Към белградския управител.)_ Великий примикюре, ти ще
почакаш да ти дам писмо за нашия белградски епископ, също и за крала
Бела. Изпрати му го по скороходец в Будин по Дунава. _(Към
болярите.)_ Отговарям на неговото писмо. Крал Бела ми пише пак, по
заповед на папа Григория, за богомилите, увещава ме да ги гоня. Не,
това не мога. Богомилите помогнаха на баща ми при освобождението на
отечеството. Из кривия път са, но те са българи, плът и кръв на моя
народ, и сърцето ми не дава да ги мъча и пълня тъмниците с тях, както
правеше Борил. За заблуждението си пред бога ще отговарят, не пред
мене. Аз с всичката си голяма власт съм безсилен над душите им —
душите им са на бога. Папата люто се оплаква от мене, че ги търпя в
цасртвото си и им давам убежище, когато другите ги гонят. Той би с
радост видял земята ни посеяна с димящи клади, над които се пържат
еретици. Аз мисля, че милостта е по-приятна богу, който сам с кротост
и словото на истината просвещаваше заблудените овци, а не с меч и
огън. _(Чува се клепалото. Кир Тодор се кръсти.)_
__Кир Тодор__. Царю, позволи за вечерня…
__Асен__. Иди, деспоте, молитвата е щит против световните
тревоги и суета. _(Кир Тодор излиза смирено. Приязд отива до
бухарията и гледа наляво.)_
__Драгота__. Велики царю, твоята благост към народа ти има
равна само твоята висока мъдрост. Нека вишният изпълни всички твои
желания. Нека изпълни още едно мое: видях цастрвото велико и силно
под твоя скиптър, видях славата ти отишла до най-далечни земи, видях
чрез твоята мъдрост възобновен и наший патриаршески престол. Моля
бога да те видя, че се качваш на цар Константиновий престол, и тогава
ще извикам: „Нине отпущаеши раба твоего, владико“…
__Асен__ _(иде полека насам)_. Да. Цариград! Завета на моите
славни предшественици… Пътят до Цариград е бил няколко пъти
заливан с българска кръв. Защото истинската наша граница е на юг до
цариградските стени, дотам, додето български език се говори и
българско рало пори земята. Преслав, Търново, Охрид, това бяха
временни столици; само падала на нашия държавен вървеж към
обетования град. Столицата на българските царе трябва да бъде
Цариград… И бог подготви пътя ни, като остави да се разсипе
византиийската сила и даде Цариград на франките. Но франките що са?
Преходни гости там, и като такива, скоро ще си идат или ще ги
накараме да си идат. И тях трябва да ги замести оня, който е най-силен с
меча и с правото. Цариград трябва да бъде занапред не змийско гнездо
на гърците, отдето през вековете злини са се спущали против нас, а
крепост на българската сила и величие. _(Към Моймира.)_ Моймире, не
скърби. Скоро може би ще тръгнем по славните следи, които са
оставили Крум и Симеон из целия друм, дори до Влахернските врата…
И бог ще благослови нашето оръжие, както го благослови при
Клокотница.
__Всички__ _(възхитени)_. Живей, велики царю!
Чува се шум отвън.
__Приязд__ _(към Асеня)_. Безчислен народ се е събрал. _(Чуват
се гърмовни викове.)_
__Асен__. Що е това?
__Приязд__. Народът желае да те види! _(Чуват се по-ясни викове:
„Да живей царят!“)_
__Асен__ _(отива до бухарията, гледа малко и приветливо клюма с
глава.)_ Да сте живи, деца мой! Веселете се!
Заехтяват гърмовни приветствия, смесени със свирня.
Завеса.
Действие трето
>>
Лунна нощ. Част от градината на Царевец, осветена от луната.
Отляво явори и брястове полузасенят една кула. Отдясно — зелени
шубраки. На моравката каменна пейка. Едно чучурче там. В дъното част
от крепостната стена със зъбци, о която опира терасата и която стена е
ниска от тая страна. По-далеч планински ридове.
Явление 1
__Ирина__ и __Зоя__.
__Ирина__ _(влиза)_. Сърцето ми бие до пукване. И тая нощ не ще
се спи. Тя ми се вижда дълга като вечността. Ясна деннице! Кога ще
изгрееш, за да видя, че Тамара тръгва? Тя тръгва и Борислав остая тука.
Скръбта му ще бъде голяма, но моите усмивки ще разсеят постепенно
облаците из душата му. Моята красота ще замести полека-лека лика
Тамарин там… Тия юнашки големи обятия, жедни за любов и
прегръдки, че подирят в мене утеха и блаженство. _(Мисли.)_ „Той те
вече обича“, каза ми циганката — тя прибърза… Той ще ме обича. Той
ще бъде мой. Аз ще го превзема. Ще туря на работа всичките си
съкровища от нежности и очарования. Всичката страстност на любовта
си, за да го направя мой. _(Мисли.)_ Ще дохождаме в тая мълчалива
градина. Луната ще ни свети, както сега свети… А ние тук двама с
упоение ще си шепнем сладки думи на любовта… И ще забравим
целият свят с лошотиите му, с омразите му. _(Мисли.)_ И как да мразя
тоя добър Асеня? Още трепери сърцето ми от днешните му думи…
Сякаш той четеше в него… _(Гледа няколко време през стената.)_
Янтра свети на месечината. Как е голяма и бучи!… Ако тласнат някого
от моста в буйните й вълни — удавен е, без друго удавен. _(Мисли.)_ А
като няма него и заговорът остая без цел и няма да стане онова… Зоя
може да плаче, тате ще се ядоса, но всичките добри хора ще се зарадват.
_(Влиза Зоя отляво.)_
__Зоя__ _(бързо)_. Ирино, ела нататък. _(Тръгва надясно.)_
__Ирина__. Що има?
__Зоя__. Ела с мене. Тук иде Тамара. Не бива да ни вижда. Ела.
Хваща я за ръката и двете излизат отдясно. Влизат отляво Тамара и
Вела.
Явление 2
__Тамара__ и __Вела__.
__Вела__ _(тайнствено)_. Царският пир сега се захваща. Тук е
тихо и пусто.
__Тамара__ _(озърта се)_. Няма го още…
__Вела__. Ще дойде. Той е скрит у верний протоспатарий Станоя.
__Тамара__. Как ми се видят миговете дълги! _(Зоя и Ирина
поглеждат от шубраките.)_
__Вела__. Той ще дойде.
__Тамара__ _(озърта се)_. Ох, нашата мила градинка, ще я оставя.
Прощавай ти, среброструйно кладенче, що си приглашало с напева си
нашите любовни разговори. Боже, как ми тупа сърцето! Вело, жално ми
е, че ще се разделя с тебе. Ти бе много добра.
__Вела__. Бъдете само честити, Тамаро. Ах, ето го! _(Влиза
отдясно Борислава, обвит в черна мантия.)_
Явление 3
__Горните__ и __Борислав__.
__Тамара__ _(спуска се към Борислава)_. Борислав!
__Борислав__. Ето ме. _(Целуват се.)_
__Тамара__. Аз съм готова.
__Борислав__. Куките на въжената стълба са метнати на стената.
Долу под нея чакат моите хора. Ела. _(Хваща Тамара за ръката. Към
Вела.)_ Сбогом, драга Вело! Върни се назад!
__Тамара__. Прощавай, мила Вело.
__Вела__ _(плаче)_. Княгиньо, добър ви час. Бог да ви закриля.
_(Целува им ръцете и излиза наляво плачеща.)_
__Борислав__. Месечината скоро ще се закрие зад облака. Конете
чакат при Янтра. _(Тръгват.)_
__Тамара__ _(спира се и се извръща наляво)_. Прощавай, татко! Аз
те лишавам не само от любимата дъщеря, а и от най-храбрия ти воевода.
Ще ли ми простиш някога?
__Борислав__. Успокой се, Тамаро. Бащиният ти гняв ще мине,
както на всеки баща, и той рано или късно пак ще разгърне обятията си
на любимата дъщеря и на верният си син, защото той е велокодушен,
колкото и велик. _(Покъртено.)_ Прощавайте вий, светли палати, люлка
на моята любов! Ти, градинке сенчеста, що си слушала и
покровителствувала нашите блажени срещи. _(Гледа към града.)_
Прощавай и ти, родно Търново; сбогом величествени скали, и ти, мила
Янтро, съа сладкия си ромон, тъй скъпи на сърцето ми. И ти, великий
Асене, прощавай. Оставям те с решение пак да се върна при първия зов,
да живея и умра за тебе.
Тръгват бързо надясно. Насреща им влиза Контофре, сподирен от
петима франкски оръженосци.
Явление 4
__Горните__, __Контофре__ и __франките__.
__Контофре__ _(гледа към Борислава и Тамара)_. Великий
воеводо, къде с княгинята?
__Борислав__ _(мрачно)_. Бароне, махни се от пътя ми.
__Контофре__. Бориславе, пусни княгинята!
__Борислав__. Контофре, махни се, остави ме да изведа Тамара.
__Контофре__. Бориславе, остави ме да изпълня дълга си.
__Борислав__. Има нещо по-голямо от дълга: любовта. Тая девица
е моя. Пусни ни.
__Тамара__. Пусни ни, бароне.
__Контофре__. Без Асенева заповед — не!
__Борислав__ _(хваща сабята си)_. Контофре, ако ти е мил
живота…
__Контофре__. Само през моя труп можеш да изведеш княгинята.
__Борислав__. Ще те убия! _(Измъква сабята.)_
__Контофре__. Бих желал да видя героя при Гарваново и при
Клокотница, победителят на унгарите, способен ли е да вдигне нож
против един верен царев служител, който извършва дълга си.
_(Повелително.)_ Пусни Тамара! Инак си мой пленник. Ти насили нощя
палата. Предай си сабята!
__Борислав__. Тая сабя не е навикнала да се предава, а да сече.
Махни се! Ще умреш! Кажи на франките си да измъкнат сабите.
__Контофре__. Ти забравяш, че съм рицар. _(Към франките.)_
Назад, отдалечете се! _(Франките излизат отдясно.)_
__Борислав__. Добре, двама.
__Контофре__ _(измъква сабята)_. Брани се! _(Бият се няколко
време.)_
__Тамара__ _(в ужас иска да ги разтърве)_. Боже, ще убият
Борислава!
Борислав и Контофре, биейки се, изгубват се наляво. Тамара ги
последва, вика. Няколко време на сцената е пусто. Чува се само звекът
на сабите и виковете Тамарини, които отслабват. Влиза отдясно
Гавраил.
Явление 5
__Гавраил__, после __кир Тодор__, __Зоя__, __Ирина__ и
__войник__.
__Гавраил__ _(радостно)_. Чудесно! Той проникнал в самия палат!
Това надминава всичките ни ожидания. Пропаднал е. Днес турям крак
на първото стъпало на трона. _(Влиза отляво Зоя.)_
__Зоя__ _(запъхтяно на Гавраила)_. Там се бият! Иди помогни на
Контофре. Сега е време: убий Борислава.
__Гавраил__. Как? Защо? Той и така е пропаднал. _(Влиза
Ирина.)_
__Зоя__ _(тласка го наляво)_. Убий го! Убий го! Само в гроба той
не е опасен за нас.
__Ирина__ _(уплашено дърпа Зоя)_. Защо? Защо? Не бива да го
убива! _(Влиза кир Тодор.)_
__Кир Тодор__ _(тържествующ)_. Победа! _(Прегръща
Гавраила.)_ Княже, поздравявам те! Съдбата е с нас.
__Гавраил__ _(гледа Ирина)_. Защо се тъй вълнуваш, княгиньо?
Прибери се. _(Отляво влиза войник.)_
__Войникът__. Великия воевода го закараха в кулата.
__Кир Тодор__. Тежко ли е ранен?
__Войникът__. Не е ранен.
__Зоя__ _(на войника сърдито)_. Защо го не убихте?
__Войникът__. Баронът не даде. _(Излиза бърже отдясно.)_
__Ирина__. Ще умра! _(Полита. Зоя я хваща и извежда отдясно.
Влизат бързо отляво Драгота, Моймир и двама боляри.)_
Явление 6
__Горните__, __Драгота__, __Моймир__, __двама боляри__, после
__Приязд__ и __Контофре__.
__Драгота__. Ужасно! Безумникът! Да се одързости до такава
степен! Как го хванаха, Моймире?
__Моймир__. Като се биеха с Контофре, Борислав не видя, че зад
него е един пън, спрепна се и падна. Войниците го налегнаха и с голяма
мъка обуздаха. Той рани трима от тях. _(Влиза Приязд.)_
__Приязд__. Ужасно! Царят е страшно разлютен.
__Гавраил__. Боже, какво злодейство!
__Моймир__. Пропадна Борислав. Асен природно е с блага душа,
но в гнева си… не дай боже… _(Влиза Контофре с вързана дясна
ръка.)_
__Контофре__. Кой би повярвал, боляри? И да не беше ми Зоя
казала…
__Драгота__. Ти си ранен, бароне?
__Контофре__. Леко. Но той се би добре. _(Отляво влизат Асен и
телохранители със светила.)_
Явление 7
__Горните__, __Асен__ и __телохранителите__.
__Асен__ _(намръщено иде насам. На телохранителите)_.
Доведете Борислава. _(На Драгота ниско.)_ Нещастницата, сговорила се
да бяха с него! Кой се надяваше? Отиването й утре се отлага. В такава
душевна смутня не бива да тръгва… _(Към кир Тодора, който тръгва да
излезе.)_ Деспоте, остани. _(Телохранителите докарват Борслава с отнет
меч.)_
Явление 8
__Горните__ и __Борислав__.
__Асен__ _(гледа го няколко време гневно)_. Злощастнико, аз
познавах твоята безразсъдна буйност, но аз ти бях простил, когато ти с
лудостта си би ми изгубил цял полк войска, когато по твоя вина бях
изгубил една област. Но никога не предполагах, че ти си способен да
сториш тия две неща: да престъпиш моята царска заповед и да
покрусиш моята семейна чест.
__Борислав__ _(навел глава, мълчи)_.
__Асен__. Говори! Оправдай се!
__Борислав__ _(мрачно)_. Осъди ме!
__Асен__. Ти се даже не разкайваш?! Кой демон ти затъмни ума!
Как се осмели да пристъпиш моята царска заповед?
__Борислав__. Когато тя е права, аз давам живота си за нея, но
когато тя е едно насилие, аз слушам сърцето си.
__Асен__. Ти си дързък!
__Драгота__. Бориславе, преклони глава и моли за прошка.
__Асен__ _(яростно)_. Да се промъкнеш посред нощ в палата ми,
за да… Разбойнико!
__Борислав__ _(гордо)_. Аз съм велик български воевода и син на
болярина Радомира.
__Асен__. Ти опозори и единия, и другия!
__Борислав__. Убий ме, не ругай ме!
__Драгота__. Безумний човече, моли за милост!
__Асен__. Ти смееш да бъдеш още нагъл? Престъпнико!
__Борислав__. Престъпник е оня, който за своето тщеславие убива
дъщеря си.
__Асен__. Ти?… _(Удря го по лицето с една хартия, която
държи.)_
__Борислав__ _(яростно)_. Асене! _(Измъква меча на един
телохранител, за да удари Асеня. Присъствующите се спущат и
задържат ръката му. Борислав отпуща меча и престава да се
съпротивлява.)_ Заслужавам смърт, вземи ми живота.
__Драгота__. Великий боже, дигна меч протов царя!
__Асен__ _(на телохранителите)_. В кулата! В окови!
_(Телохранителите изкарват Борислава.)_
Явление 9
__Горните__, без Борислав и телохранителите, после __Анна__.
__Асен__ _(навъсен, мълчи няколко време)_. Боляри, чухте,
видяхте всичко. Нашия домашен пир се обръща на велик съд. Съберете
мислите си, напрегнете ума си и ми кажете наказанието — защото аз
искам още сега да се прозинесе и изпълни присъдата.
Влиза отляво Анна и развълнувано отива при Асеня.
__Анна__ _(умолително)_. Господарю, милост за Борислав. Смили
се за младостта му… Милост, милост!
__Асен__ _(строго)_. Анно, думата милост да не чувам тука.
Жените имат нежни сърца, но слабо разсъждение. Един цар не трябва да
слуша жена, когато иска да бъде строг и неумолим. _(Към Драгота.)_
Драгота?
__Драгота__. Царю, той беше честен, храбър. Обичал съм го като
син. Но син ми да беше сторил това, аз бих го с радост отдал на
строгостта на праведния ти гняв. Ала ти си милостив и всяка капка
българска кръв за тебе е свидна… Накажи го, но го накажи
великодушно. Борислав нека бъде пратен на двегодишно покаяние в
манастир и половината му имот да усвои държавата.
__Асен__. Моймире?
__Моймир__. Царю, косата още ми е настръхнала от онова, което
видях одеве. Борислав ми е близък приятел, с него съм делил
опасностите в битките, при Клокотница той ми спаси живота, почитам
го като пръв юнак в царството. Но той дигна ръка против скъпоценния
ти живот. Предлагам вечно изгнание из България.
__Асен__. Ти, Приязде?
__Приязд__. Някой зъл демон затъмни ума на Борислава и го
погуби. Но, царю, ти бе милостив към много по-лоши неприятели. Бъди
великодушен и към Борислава. Десетгодишен затвор в тъмница.
__Асен__. Контофре?
__Контофре__. Във великия воевода Борислава съм навикнал да
почитам мъж с високи военни доблести. На великия император
Карломана той би бил достоен да бъде между първите пълководци.
Царю, аз съм рицар и през моите уста говори душата на рицар. Срам на
войника, който престъпи клетвата за вярност към царя; горко на
войника, който дигне меч против царя си. А когато тоя войник е един
велик воевода и тоя цар е Иван Асен, само смърт може да измие греха
му. Но, царю, пощади живота на Борислава, защото той никога не го е
щадил за тебе. Предлагам петгодишно заточение във Видинската
крепост и усвояване на имотите му.
__Асен__. У всички ви говори повече съцето, отколкото разума.
_(Мисли няколко време мрачно.)_ Гавраиле?
__Гавраил__. Царю, аз бях твой враг, наший род бе дълбоко
обиден от Ивана Асеня. Но над личните огорчения стои България. И аз
забравих всичко и преклоних глава пред оногова, когото бог е избрал да
даде слава и щастие на отечеството.
__Асен__. Ти си един от добрите му синове, Гавраиле.
__Гавраил__. И ще говоря като такъв. Ако да беше на Бориславово
място най-лютия ти явен враг, аз те бих коленопреклонно молил за него,
бих ти казал: „Царю, млад е, прости го.“ Но ти си крил под скута си
един вероломен служител, претоварен с високи милости и благодеяния,
един скрит и опасен враг, който дръзна да посегне на твоя скъпоценен
живот. Дай пример спасителен на ония, които би се поблазнили по
неговия път. Предлагам смърт.
__Асен__ _(към един от другите боляри)_. Великий примикюре?
__Боляринът__. Смърт.
__Асен__ _(климва на болярина до него)_. Простосевасте?
__Боляринът__. Смърт, според закона.
Влизат отляво Тамара, разплакана, с разпусната коса, и Вела.
Явление 10
__Горните__, __Тамара__ и __Вела__.
__Тамара__ _(коленичи пред баща си)_. Татко, милост, милост за
Борислава! Пожали дъщеря си… Той не бе виновен, аз го увлякох. Аз го
обичах. Накажи мене, прати ме в манастир, погуби ме, но него
пощади… Прости го за тая минута забрава. Не желание да те убие, не
омраза, а само гордостта му, гордата му бащина кръв, която тече в
жилите му. _(Става и сключва ръце плачуща.)_ Татко, не гледай така
страшно. Спомни Борислав кой е и какъв е бил за тебе. Пощади живота
му и славата му. _(Обръща се към Анна.)_ Царице, мале, моли се! _(Към
болярите.)_ Боляри, молете се и вие; молете се за великия български
воевода! Татко, ти опрости най-страшните си врагове, прости и най-
предания си служител. Татко, бъди великодушен, бъди велик и сега,
както си бил винаги.
__Асен__ _(сърдит)_. Окаяна дъще, иди си! _(На Вела.)_ Отведи я!
_(Вела извежда плачущата Тамара.)_
__Тамара__ _(преди да се изгуби отляво)_. Татко, милост за
Борислава. _(Излизат.)_
__Асен__ _(към кир Тодора)_. Деспоте?
__Кир Тодор__ _(кланя се ниско)_. Великий господарю, аз нямам
дума в това високо събрание.
__Асен__. Аз ти я давам. Говори. Ти сам си бил цар и най-добре
разбираш царската душа.
__Кир Тодор__. Благодаря ти за високата чест. Моето смирено
слово? Великий царю, ако съберем в едно всичките наказния,
предпожени от високородните боляри, то пак е слабо възмездие.
Человеческият ум още не е измислил наказание, достойно за подобно
престъпление. Смърт? Какво е смърт? Един миг под острилото на
джелатина. Царю, дай пример страшен. Нека Борислав живее, но да
живее във вечна нощ, нека никога слънце да не види, а да гледа само в
душевния си мрак ужаса на претъплението си. Удари, удари страшно,
царю! Предлагам да бъде ослепен и да му се отсече ръката, която
посегна на свещения ти живот.
__Драгота__ _(ниско с гняв)_. И която те хвана за полата при
Клокотница.
__Анна__ _(умолително)_. Господарю, не бързай.
__Асен__ _(маха й строго и ходи няколко време начумерен в
дълбоко замисляне. Тамара се появява отново плачуща.)_
__Драгота__ _(на Моймира тихо)_. Ох, не ми се харесват тия
дълбоки бръчки на челото му.
__Моймир__. Тия бръчки са зловещи по неговото чело… Такива
бяха и когато Борила доведоха пред него.
__Приязд__ _(тихо)_. Жално, загина.
__Асен__ _(ходи още малко мрачен, па се спира внезапно. С висок,
тържествен глас)_. Боляри, деспоте, благодаря ви за мъдрите слова. Вие
говорихте по съвест и по закон, като предани мои съветници, и докато
вие говорихте, аз ви слушах и мислех. Сега и аз да кажа думата си, като
Иван Асен: Борислав е пред мене безумник, но не престъпник.
_(Гръмогласно.)_ Прощавам го! Освободете го!
__Драгота__. Великий Асене!
Обща радост. Само Гавраил и кир Тодор стоят поразени.
__Тамара__ _(спуща се отляво с разперени ръце)_. Татко мили!
_(Пада пред краката му и ги целува.)_
Завеса.
Действие четвърто
>>
Пруст в един старопланинки манастир. Отдясно две врати на
килии — отсамната със завеса, отляво — също две килии. Коридорчета
между тях и бухарията в дъното. Един иконостас. Един византиийски
полилей виси от потона, незапален. Два стола. Зад бухарията се виждат
в двора тополи и кипариси. Надвечер. Влизат Хиацинт и Контофре,
сподирен от няколко франкски войника.
Явление 1
__Хаицинт__ и __Контофре__.
__Контофре__. Ух, какъв път! Най-после ето ме в манастира.
Уморих се, яздихме напреки през планината. _(Сяда.)_
__Хиацинт__. Та Асен ще ни бъде гост тая нощ?
__Контофре__. Така, отче игумене. Прибързах да ви известя. На
лов сме. Отивахме в горския дворец. Но улучи се манастира на пътя ни
и Асен пожела да спре и пренощува тука, за да се видят с княгинята.
__Хиацинт__. И да я благослови за последен път като негова
дъщеря. Утре тя става дъщеря на църквата, невяста Христова Теофана.
__Контофре__. Утре ли се подстригва?
__Хиацинт__. Утре е уречения ден. Ще я изведем в Търново, там
ще се извърши тържествено свещений обред от патриарха.
__Контофре__ _(скръбно)_. И като помислиш за какво се почерня
тъй млада и зелена, по причина на кого? Нещастният Борислав! Какви
огорчения донесе на целия царски дом и на всинца ни! А царят тъй го
обичаше… Когато в безумството си скокна от прозореца на кулата и
казаха, че се удавил в мътните води на Янтра, Асен проля горещи сълзи.
Тамара примря, нейното сърце навеки се разби. Когато се свести, тя
веднага пожела да стане монахиня. Никакви увещания не помогнаха.
Благочестивият Асен по съвета на патриарха най-после склони, макар и
с голяма скръб. Но изпрати по-напред Тамара във вашия манастир за
един месец, та в тишината и далеч от градските суети да размисли
хубаво, преди да замени светлото одеяние монахинското расо.
__Хиацинт__. И днес месецът изтече. Утре приема ангелски чин.
(Пауза.) А годежа й с крал Фредерика?
__Контофре__. Подир тая случка царят прати известие да му се
извини и да му обади за Тамариното благочестиво желание. Случайно
кралят не можел да тръгне за Цариград, защото сарацините нападнали
държавата му, и това събитие го задържало там. _(Гледа към двора.)_
Имате много гости в манастира?
__Хиацинт__. Тая вечер пристигнаха стотина поклонници от от
Румания да се поклонят и запалят свещ пред чудотворната икона на
свети архангела Михаила.
__Контофре__ _(гледа към двора)_. Алагатор Фуркас пристига с
конницата. Царят трябва да е наблизо. Де ще нощува той?
__Хиацинт__ _(сочи надясно вратата със завесата)_. От тая килия
се минува в друга по-широка. Там ще бъде. Там е дваж спал и цар
Калоян, царство му небесно. А в съседната килия е Тамара. _(Сочи
втората килия наляво.)_ Там е кир Тодоровата щерка Ирина, дошла на
разходка. Гостенка ни е Зоя, Гавраиловата госпожа. Тя е оттатък.
_(Сочи към десния коридор.)_ Царят ги помоли да придружат и
разтушават Тамара. Бедната девойка, нищо не я разтушава: ни
другарките, ни разходките из тия хубави места, ни нашите увещания. Тя
се е пренесла в скръбта си, търси самотията и размишленията. Отрекла
се е още отсега от радостите и суетите на грешния мир… _(Сочи
първата килия наляво.)_ А тая килия е собствена килия на деспот Слава.
Тая вечер и той ни иде на гости.
__Контофре__. А, сърдития отшелник.
__Хиацинт__. И веселият философ. Но аз да видя за царската
вечеря. _(Тръгва наляво.)_
__Контофре__ _(тръгва и той)_. И аз да хвърля един поглед въз
манастира. Началник съм на стражата.
__Хиацинт__. Ти не доведе всички твои франки?
__Контофре__. Само пет души взех, защото Гавраил разпореди
Фуркас да придружава царя с шейсет кумански конника. _(Излизат.
Тамарината килия се отваря. Влиза Тамара в тъмно мирско облекло и
Вела.)_
Явление 2
__Тамара__ и __Вела__ идат насам.
__Вела__. Фуркас пристига с конницата. Баща ти трябва да е
наблизо. _(Тамара въздиша.)_ Имай грях от бога, княгиньо, не мисли го
повече.
__Тамара__ _(тъжно)_. Не мога.
__Вела__. Моли се, моли се, в молитвата е спасението.
__Тамара__ _(въздиша)_. И в моите молитви все той ми се вестява.
Знам го мъртъв, но го виждам все жив. Не мога да повярвам, че го няма.
Боже, в монахинската килия, в която утре ще вляза, прати ми забрава и
душевен мир. _(След малко мълчание.)_ Вело, тая нощ го сънувах.
Видях го, че влиза в килията ми изневиделица. Бе облечен в червената
си мантия, в оная, с която се върна победител от унгарската война, и
стиска меча си да не прави шум. Па ме гледа пламенно с големите си
черни очи: „Ставай, каже, дойдох за тебе!“. Аз се хвърлих в обятията
му, а той ме понесе през въздуха като перо и усещам сърцето си до
топлите му юнашки гърди… Хвърчим през някакви си сини моря…
После палати мряморни, вълшебни чертози, лодки и песни под нас…
Знаеш, каквито никога не съм чувала… Но се събудих. Призракът се
изгуби и аз останах със скръбта си. Но още дълго чувствувах, че трепти
тялото ми от прегръдките му… Но него го няма, той е умрял… Вело, аз
не вярвам да е умрял, не може да бъде умрял. Ох, но да би бил жив, той
и открай света би прелетял при мене… Той би ме намерил, макар да ме
крият в тая дивна планина; сърцето би му подсказало де съм. Който
люби, той вижда всичко, той може всичко, за него няма невъзможно
нещо. _(На пруста постепенно потъмнява.)_
__Вела__. Остави тия луди мисли. Мъртвите не се връщат, забрави
го. Отърси от себе си всичко земно. Влез в светата божия обител с чисто
сърце и невинна душа… така ще бъдеш приятна богу… Или размисли
до утре добре, да не се каеш после, но късно? Знай, Тамаро, че бракът, в
който влизаш с Христа, е вечен, връзките му са неразтъргаеми, самата
смърт не може да ги разкъса. Помисли, имаш още време. Послушай ме,
не се отричай от света.
__Тамара__. Не, там, решено е… Без Борислава не ща света.
_(влизат Хиацинт със запалена вощеница в ръка и Контофре, като
приказват.)_
Явление 3
__Горните__, __Хиацинт__ и __Контофре__.
__Хиацинт__. Наредихме всичко в трапезарията. Стъмни се, да
запаля полилея… Заръчах да запалят и свещите в църквата. Асен по
обичая си ще се помоли най-напред. Добър вечер, княгиньо. _(Пали
полилея.)_
__Контофре__ _(целува ръката на Тамара)_. Кланям ти се, света
княгиньо. Баща ти иде да те види. Да те види за последен път като
княгиня Тамара. _(Гледа я малко време съчувствено.)_ Княгиньо, ти си
млада, ти си росно цвете, жедно за сънце и въздух. Защо отиваш да
повехнеш в килията? Оня, за когото правиш това, заслужава ли тая
жертва? Остави го, той е умрял за тебе и за България.
__Тамара__. Ах, бароне, нема съртта може да загрози паметта на
един герой? Нема смъртта може да изпъди от сърцето образа на горещо
любимия човек? Или вълните на Янтра, като погълнаха Борислава,
отнеха и славата му, и величието на душата му, та да го забравя тъй
лесно? Защо си тъй жесток към един умрял?
__Контофре__ _(умислен)_. Умрял? Да, умрял. _(Живо.)_ Но не
умрял във вълните на Янтра, както мислехме, но в друга бездна!
__Тамара__ _(поразена)_. Ах!
__Контофре__. В бездната на позора, защото той е жив.
__Тамара__ _(радостно)_. Жив? Жив?
__Контофре__. Да, жив, княгиньо. Но сега за мене е по-умрял,
отколкото да го знаех в дъното на ада.
__Тамара__. Жив? _(Прегръща Вела.)_ Вело, той бил жив!
__Хиацинт__. Що думаш, бароне? Та нали Борислав се удави?
__Контофре__. Друг ще е бил. Излъгани сме били по падналия му
шлем там. _(Към Тамара.)_ Забрави го съвсем, княгиньо, и продължавай
да го мислиш за умрял. Той е недостоен, той бил недостоен за твоята
любов.
__Тамара__ _(ужасена)_. Боже, аз ще умра! _(Към Контофре.)_
Кажи, какво е?
__Контофре__. Бъди храбра и слушай горчивата истина: Борислав
успял да избяга и да мине в гръцката земя… Там…
__Тамара__ _(прекъсва го)_. Жив? Жив?
__Контофре__. Жив, но за неговото име, за неговата чест беше по-
добре да бе се заврял трупа му в тинята на Янтра. Борислав сега е в
Родосто на служба при императора Ватаци. Отишъл там с цел да се
опълчи против нас в случай на война с гърците.
__Тамара__ _(поразена)_. Ах!
__Хиацинт__. Анатема!
__Контофре__. И царят го осъди на смърт!
__Тамара__ _(съвзема се)_. Лъжа! Кой казва това за Борислава?
Кой го е видял там?
__Контофре__. Болярин Веселин. Той се върна преди една неделя
от Родосто, дето бе изпратен от царя с предложения до Ватаци.
__Тамара__. Веселин лъже или са го излъгали! Това е гнусна
клевета.
__Контофре__. Как и аз бих желал това! Но Веселин го видя там с
очите си в облекло на гръцки севастократор. Проклятие! Завел там една
дружина от осемстотин души българи нехранимайковци, за да се бие
против Асеня, той, който беше славата на царството, идола на войската!
__Тамара__. Клевета! Клевета!
__Вела__. Княгиньо, не вълнувай се, а да идем да причакаме баща
ти. _(Тръгват.)_
__Хиацинт__. Грехота е, княгиньо. Как можеш да се застъпваш за
човек, който тегли меч на баща ти, отиде на служба на гърците, на
враговете му!?
__Тамара__ _(повръща се)_. Това е лъжа! Аз познавам Борислава.
Познавам сърцето му и душата му. И понеже го обичам, аз най-добре го
познавам. Той е най-благородния човек. В гнева на оскърбената си
гордост той дигна меч против баща ми, той можеше да убие и мене. Но
никога не е способен да стане предател на отечеството, за което е
проливал кръвта си, което покри със слава. Той може сега да бъде в
гроба или оковите на гърците, но никога не в лагера им. Петно може да
падне въз челото на един ангел, но не на неговото. _(Излиза бързо
наляво, последвана от Вела.)_
__Контофре__ _(гледа по нея)_. Не вярва! _(Към Хиацинт.)_ Не
искахме да вярваме и ние, но истината е тая, ужасната истина.
Нещастният Борислав! И защо избяга? Избяга из кулата в часа, в който
царят великодушно го прости. Но когато го потърсиха да му обадят
царското великодушие, той се бе хвърлил из прозореца, за да иде и
стане изменник на отечеството.
__Хиацинт__. Пропаднал на тоя свят и на оня.
__Контофре__. За щастие, войната се избягна и той няма да има
случай да потопи ръцете си в братска кръв.
__Хиацинт__. И княгинята, която се бе помирила с мисълта, че е
умрял, и ставаше монахиня!… Ти сега, бароне, с тая вест разбърка ума
й. _(Влиза Ирина отвън.)_
Явление 4
__Горните__ и __Ирина__, после __Фуркас__.
__Ирина__ _(развълнувана, без да съгледа Контофре и Хиацинт.
На себе си.)_ Тук дошъл. Боже! _(Съглежда Хиацинт и Контофре и
замлъква смутена.)_
__Контофре__. Какво има, княгиньо? _(Покланя й се.)_ Привет от
баща ти. След малко ще се видите. Той придружва царя дотук.
__Ирина__ _(гледа плахо и показва знакове на силно вълнение)_.
__Хиацинт__. Какво си развълнувана, Ирино?
__Ирина__. Не, няма ми нищо, отче, за Тамара гледах… _(Тръгва
към килият си, но се спира на прага й и се извръща. Влиза Фуркас,
запъхтян, с кумански войници.)_
Явление 5
__Горните__ и __Фуркас__.
__Фуркас__. Борислав е тук!
__Контофре__ _(стреснато)_. Невъзможно!
__Фуркас__. А аз ви казвам, че Борислав е в манастира! _(Ирина
гледа пребледняла и уплашена.)_
__Контофре__. Това е немислимо. Борислав е в Родосто.
__Фуркас__. Хиляди бесове! Познах го в тъмнината под връхната
му черна дреха. Чух и гласа му, като говореше с някои селяни
поклонници.
__Контофре__. Да се убие, ако е той! Такава е царевата заповед.
Дири го с войници из манастира и убий го, ако е тук!
__Фуркас__. Ще ти донеса главата му. _(Тръгва.)_
__Ирина__ _(иде насам)_. Фуркасе, чакай. _(Смее се.)_ И ти ли се
излъга с този поклонник, дето прилича на Борислава?
__Контофре__. Как, ти го видя също?
__Ирина__. Видях го още по видело, като отивах на раходка със
Зоица, и го взехме за Борислава. Но припознахме се. Истина, прилича,
но само че е сив, а не черноок, и по-стар от Борислава. _(Смее се.)_
Недей гони сенките.
__Контофре__. А! _(Гледа укоризнено Фуркаса.)_
__Фуркас__. Хиляди бесове, аз се бих заклел, че е той… _(Излиза
сърдит с куманите.)_
__Ирина__ _(радостно на себе си.)_ Спасен е. Но, боже, дано я не
види. _(Отива към килията, спира се.)_ Но той е все в опасност. Да бдя
над него. _(Излиза отляво.)_
__Контофре__ _(на Хиацинт)_. Отче игумене, знаеш ли какво ми
костува, когато казах: „Убий го!“ Борислав! Великият български
воевода! _(Излиза отляво. Слав влиза отдясно.)_
Явление 6
__Хиацинт__ и __Слав__.
__Слав__ _(сваля шапка)_. Благослови, отче игумене. _(Целува му
ръка.)_
__Хиацинт__ _(гледа го вторачено)_. Деспот Слав? Бог да те
благослови, деспоте, не те познах из един път. Добре дошъл. Какво си?
Как прекарваш?
__Слав__. В кулата живея. Ям, пия и се моля богу. Така прекарвам
тоя лъжовен свят.
__Хиацинт__ _(усмихнат)_. Наистина, тежък живот, деспоте.
__Слав__ _(сяда)_. Гост съм ви за няколко дена. Обичам вашата
светла обител. Хубава пъстърва има в реката и хубаво винце в избата ви
— светите братя не държат нищо лошо. Тая вечер имате много гости в
манастира?
__Хиацинт__. Тъй, стотина поклонници от Румания. А с Асеневата
свита ще стане още повече свят.
__Слав__. Как, Асен иде?
__Хиацинт__. Отбива се от лов да види дъщеря си Тамара, че утре
ще я покалугерят в Търново, сама е пожелала това. С нея са Ирина и
Зоя… Ха, в Асеневата свита е и твоя стар приятел и сват кир Тодор.
__Слав__ _(ухилено)_. Едно бивше величие също.
__Хиацинт__ _(също ухилено)_. Можете да се разговорите. Имате
на старини хубави спомени. Но той скоро ще стане наш во Христе брат.
__Слав__. Да, чух и аз. Ще тури скуфата, за да се утеши за
короната, и ще мисли за небесното царство, за да забрави изгубеното
земно. Добре прави да се покае, че и неговите греховце са множко.
_(Ухилен лукаво.)_ Думат само, че вълкът козината си мени, зъбите си
не менява…
__Хиацинт__. О, смирението му е велико и истинско. Ти не можеш
позна някогашния надменен император. Но казано е: „Бог гордите
смирява“…
__Слав__. А аз бих желал, отче, него да знам удавен в Янтра,
нежели Борислава.
__Хиацинт__. Как? Не бил се удавил! Той бил забягнал при
императора Ватаци в Родосто.
__Слав__. Що думаш?
__Хиацинт__. И Асен го осъдил на смърт. _(Чува се отдалеч
тръбен звук.)_ Асен наближава. Довиждане, деспоте. _(Тръгва, па се
извръща.)_ Вие сте съседи с царя: той ще е в тази килия, а дъщеря му в
оная, но е излязла сега. Ако стане нужда да отстъпиш твоята на някой от
болярите му, заповядай в моята килия. Тя е залепена до килията, дето
ще са Гавраил и Кир Тодор.
__Слав__. Да му отстъпя килията си, на Асеня? Само с правилна
обсада и с пристъп може да я вземе. _(Хиацинт се усмихва и излиза.
Слав си простира краката спокойно.)_ Асен ще нощува тук. От шест
години не съм стъпил в палата му, а рядко ходя и в Търново.
Разсърдихме се. Не е привикнала тая беловласа глава да се навежда,
гръбнакът ми е закоравял и не може красиво да се прегъва! Но защо е
пуснал от кулата и прибрал при себе си кир Тодора — да му постави
някоя клопка? Никой не познава от мене по-добре тоя лукав грък.
Кажеш ли „кир Тодор“, казваш: коварство, измама, интрига. Борислава
прокудил, кир Тодора приближил. Опако нещо… _(Бият клепалата.)_
Асен пристигна. _(Мисли.)_ Той е умен, но доверчив до слепота. Негова
работа. Няма аз да му бера грижата. Ям, пия — и това е. Потоп да стане,
до моята кула няма да се качи. _(Показва се от левия коридор Борислав,
увит в черна мантия, и поглежда предпазливо.)_
Явление 7
__Слав__ и __Борислав__.
__Слав__. Ела, болярино, лоши хора няма тука.
__Борислав__. Добър вечер, вуйчо.
__Слав__ _(гледа го учуден)_. Кой си ти? _(Борислав разгръща
мантията си и се съглежда облеклото му на български вонечалник. Слав
скоква.)_ Борислав? Удавеният? Отдека идеш?
__Борислав__. От Родосто.
__Слав__. А как се промъкна?
__Борислав__. Под тая мантия на Асенев болярин. Прокара ме
отец Наум, стар мой приятел. Той ми каза, че си тука. Гост съм ти тая
нощ, вуйчо.
__Слав__. Килията ми е твоя.
__Борислав__ _(ниско)_. Вуйчо, в безопасност ли съм тук? Няма
ли да ме види някой?
__Слав__. Бъди спокоен. Никой няма сега в тези килии. Говори
свободно. _(Борислав снима мантията си.)_ Друг те не видя?
__Борислав__. Не — тоест срещна ме на стълбата и ме позна
Ирина.
__Слав__. Ах! Но ти знаеш ли, че главата ти е оценена?
__Борислав__. Ирина няма да ме предаде.
__Слав__. Ти си уверен?
__Борислав__. Тя е влюбена в мене.
__Слав__. Тогава гъркинята може баща си да прикачи на въжето,
тебе ще запази. Асен е тука, знаеш ли?
__Борислав__. Знам. Той сега е в църквата.
__Слав__. И ти дойде?
__Борислав__. Да грабна Тамара.
__Слав__ _(смаян)_. Да грабнеш Тамара?
__Борислав__. Да, когато заспи целия манастир. Килията й е тази,
нали? _(Сочи килията й.)_ Ние ще се спуснем от прозореца й с въже и
ще хванем гората.
__Слав__. Ах, но Ирина знае ли?
__Борислав__. Разумява се, скрих от нея. Тя ме излъга, че Тамара е
в Търново, калугерица вече. Аз се престорих, че повярвах.
__Слав__. Но тука има шейсет войника. Мисли, че можеш да си
счупиш вратът.
__Борислав__. Нищо. Или главата си ще оставя тука, или ще
грабна Тамара.
__Слав__ _(гледа го учудено няколко време)_. Бащичко, цял баща
ти виждам, болярина Радомира. Бог да го прости — и той беше такъв
бяс неукротим… Но как се случи тъй, та забягна в Търново. _(Става.)_
Чакай да донеса вино да почерпя възкръсналия. _(Влиза в килията си.)_
__Борислав__. Той има право. В жилите ми тече кръвта на моя
род: когато любим и когато мразим, не знаем предели, както вятъра.
_(Влиза Слав, носейки стома с вино и чаша.)_
__Слав__. Това винце е хладничко. _(Налива чашата и му подава.
Борислав отказва. Слав я изпива и сяда на стола.)_ Сега можем да
поговорим. Какво беше? Да, как тъй се скарахте с Асеня? Аз в моята
кула рядко чувам що става по света. В Търново не ходя често. Но бях
позачул, че за дъщеря му… Уловили те, като си я извличал, махнал си
да го убиваш? После си се удавил в Янтра, после си се озовал в
Родосто?
__Борислав__. Тия спомени са тежки за мене. Той ме нарече
разбойник, удари ме по лицето. В яростта си измъкнах сабя да го ударя,
но се удържах и го не ударих… Хвърлиха ме в затвора на кулата. Аз
очаквах покорно смъртта си. Но ето иде в тъмницата ми княз Гавраил
запъхтян: „Бориславе, моите коленопреклонни молби не помогнаха:
Асен те осъди да бъдеш ослепен тая нощ. Джелатите идат. Спасявай се.
Тъмничарят е мой човек. Бягай в планината и скрий се в моята кула.
Утре ще се видим!“ Аз изтръпнах от ужас… За смърт аз бях готов, но за
това? И да не беше се случил Гавраил… _(Млъква.)_
__Слав__. Разбрах, на старини щеше да си изкарваш хляба с гусла
в ръце по мостовете. _(Учуден.)_ Но как тъй Гавраил?… Следвай…
__Борислав__ _(бърше потта от челото)_. Избягах. Скокнах в
Янтра — щях да се удавя там, но шлема ми само остана. Благополучно
стигнах на Гавраиловата кула. Сутринта и Гавраил дойде. Узнах тогава
всичко останало. Асен в яростта си изпратил войници по мене да ме
убият, дето ме намерят, оценил със злато главата ми; заповядал да се
усвоят в полза на държавата всичките ми имоти и богатства; заръчал да
се казват анатеми за мене във всички църкви в царството.
__Слав__. Както някога беше Иванка.
__Борислав__. Но най-ужасното — изпратил още сутринта Тамара
за Цариград, но с триж по-силна стража… Полудях! Исках да се спусна
по нея. Но Гавраил ме раздума: безумно и безполезно беше да падна под
сабите на войниците. Той ме съветва да бягам из България и да ида при
императора Ватаци. И наистина, само там можех да намеря безопасно
убежище. Приех. Минах тогава предрешен границата. В Родосто Ватаци
ме прие с разтворени обятия.
__Слав__ _(намусено)_. Тия гърци винаги ги отварят на
изменниците на България.
__Борислав__. Аз не бях изменник, а враг Асенев, вуйчо. Там ме
гореше пъклена мъка за Тамара. Аз я любех, аз страдах. В света нищо не
виждах освен нея. Асен ме беше смъртно оскърбил, плесницата му
гореше бузата ми, той ме бе осъдил на гибел във вечната нощ, мене,
който проливах младата си кръв за него и му печелех славата на
бойните полета; но аз му забравях жестокостта и копнеех само за
Тамара. Тамара пълнеше сърцето ми из целия свят. Само, който е
любил, ще разбере огъня, който гореше в изтерзаната ми душа.
__Слав__. Тогава аз не мога да те разбера: пазил ме бог от такава
лудост.
__Борислав__. Но Тамара бе изгубена за мене: аз вярвах, че е в
Неапол. Надеждата изчезна. Светът ми притъмня. Аз забравих, че съм
българин, полудях за мъст… Ватаци очакваше война с Асеня.
Предложих му услугите си. С многото злато, що бях взел със себе си,
набрах една дружина от петстотин души българи и ги заведох в гръцкия
лагер, дето скоро пораснаха до хилядо души. Името ми ги привличаше.
Станах съюзник на Ватаци. Той ми даде веднага чин севастократор и ми
предложи сестрината су дъщеря с една област зестра. Но мене това не
ме блазнеше, мене ми трябваше Асен. В битката меча ми щеше да търси
неговите гърди. Но войната не стана. Ватаци малодушно прие
Асеневите искания. Аз изгубих надежда да срещна Асеня на бойното
поле и понеже той не идеше към мен, аз реших да ида към него, да
издебна случая да го убия, да отмъстя за мен и за Тамара… Още когато
изплювах мътната вода на Янтра, аз се бях заклел в майчния си гроб да
сторя това. _(Слав пие ухилен.)_ Тъкмо в това време минувах през
Родосто, отивайки за Божигроб, двама калугери от Търново.
Сприказвахме се с тях. Те ми обадиха, че Тамара не била пратена в
Цариград, а била още в Търново. Видели я, преди да тръгнат. Щом чух
това, възкръснах: разпуснах по-голяма част от войската си, взех само
триста отбор юнака и полетях към България. Два дена се крих в Стара
планина. Имах намерение да нахълтам с дружината си нощя в Търново,
да го запаля и в бъркотията да нападна Царевец и грабна Тамара. Но
като разпитвах, узнах, че била изпратена в тоя манастир. Тогава полетях
насам.
__Слав__. И тъкмо навреме: утре я калугерят.
__Борислав__. Да, отец Наум ми обади това. Не, аз няма да
допусна това. Един път подстригана, тя е изгубена за мен, безвъзвратно.
Ако Асен ми попречи и не успея да я спася, тежко му: ще го убия. Аз
клетва бях дал да му отмъстя, и ще изпълня клетвата си. Или Тамара,
или живота му. За тая клетва станах изменник, изгубих отечество, чест;
ако изгубя и любовта — пропаднах. Нека и той пропадне.
__Слав__ _(смее се продължително с глас)_. Ти с всичкия си ум ли
си? Дал си клетва? Че какво те обвързва тя? Кой те кара да я даваш и
кой те кара да я държиш? _(Налива чаша вино и му я подава. Борислав
отказва. Слав я изпива и си отрива мустаците.)_ Отечество? Какво е
това отечество? То е там, дето мене е добре. Твоето те изгони, друга
страна ти дава гостоприемство, почести, вино и хубави жени. Или не са
хубави тия гъркини?… Чест, кажеш?! Какво е това чест? _(Смее се
гръмливо.)_ Ех, вие, философите, много мъчен си правите живота с
такива измислици. Един разбойник е безчестен. Тури му короната —
става кир Тодор епирски, император, с когото Асен се сродява, прави
съюзи, бие се и сега го държи в Търново пак на почест. А каквито
грехове има на душата си, бесилото му трябва да бъде на най-високия
бук на тая планина. _(Налива чаша и му подава. Борислав отказва
мълчаливо.)_ Пий, юнаците пият, защо не пиеш? _(Пие.)_ Реже това
винце. _(Обърсва си мустаците.)_ Чувам, Асен приел на трапезата си
кипарско вино?… Ха, какво имаше още? Любов! _(Смее се
продължително.)_ Знаеш ли какво е нещо това животно — любов? Не
знаеш? И аз не зная. Аз знам само едно: млада жена и по-гърдеста. Една
мома си изгубил, вземи друга. Вземи Ватациевата внука, вземи
севатократорство, вземи княжеството и си живей. Па нека те проклинат
всички мазни калимявки в България тогава. Имам ли право? А ти си се
лутнал в битки да влязаш, царе да убиваш, на хиляди опасности да се
излагаш, само защото един ден ти намигнала една мома. Жално ми е, че
си по-глупав, отколкото позволява младостта. На това би се смял и моя
кон… Можеш да убиеш тая нощ Асеня — няма аз да плача на гроба му.
Но да го убиваш за такава глупава причина! Едно време Иванко
убиваше Асеня първи, но за един трон, не за една женска пола. Но
Иванко беше умен мъж, не търчеше подир фантазиите. _(Пие.)_
__Борислав__ _(мрачно)_. Аз не съм Иванко. Никакви тронове не
могат да ми заменят Тамара.
__Слав__. Напразно. Власт, сила, богатство. Личната корист,
синко. Там е световната мъдрост. На тоя бог се кланя вуйчо ти Слав. Не
люби, не мрази без сметка. Вземи пример от мене: аз дружах или
воювах с гърци и с франки, и с българи. Като държах винаги страната на
по-силните и душех кой вятър вее.
__Борислав__. Додето те отвя тука да почиваш в кулата, която ти
даде Асен срещу княжеството ти.
__Слав__ _(мисли)_. Той глътна княжеството ми, както глътна и
царството на кир Тодора подир Клокотница. И знаеш ли каква важна
причина ми даде? „Защото, каже, българските земи трябва да влязат в
българската държава“, и още: защото княжеството ми в неговите ръце
щяло да се намира в по-здрави ръце! Хитри доводи на един разбойник,
който обира един честен човек, нали? Доведе ме в Търново, даде ми във
владение една кула със земите й наоколо и няколко слуги и ме
ощастливи с честта да му бъда пръв болярин, за да превивам врата си
пред него! Аз му благодарих, взех кулата, но отказах честта. Напуснах
Търново и сега съм отшелник в планината си. Свободен, орел… Но
пуста кръв все ври. Привикнал съм на борби и понеже не мога да правя
войни с гърци и франки, ходя по лов и бия вълци и мечки. Разправям се
с дивеч и сам дивея. Така прекарвам времето в новото си княжество,
голямо една педя. _(Пие.)_
__Борислав__ _(гледа го полуухилен)_. Завиждам ти за тая
философия, вуйчо. Ти към всичко се отнасяш глумливо.
__Слав__. Животът е сам глума, Бориславе.
__Борислав__. Ти си пак много честит, вуйчо. Ти живееш в
България, дишаш сладкия въздух на отечеството. Шумата на горите ти
шушне по български, потоците ти пеят познати песни на детинството,
слънцето от небето по-нежно те топли със зарите си, хлябът, който
ядеш, е вкусен, не горчив, както хляба на изгнанието. Около тебе звучи
български език, тупат български сърца, всичко ти е родно, свое. Драг ти
е дори и гроба, в който ще легнеш, защото е в българска земя. Но аз не
мога ни да живея, ни да умра в България, тая България, за която се
борех, която обичах… която обичам!… Но аз изгубих България,
изгубих всичко в нея. Тамара ми сега остая отечеството, богатство,
слава, радост; чрез Тамара и за Тамара живея.
__Слав__. И де ще я водиш?
__Борислав__. Във Венеция. Там бяхме нагласили по-рано да
идем. Там ще чакаме да отмине на Асеня.
__Слав__. А де са твоите хора?
__Борислав__ _(след колебание)_. Скрити са в планината.
_(Сепнато.)_ Но аз, вуйчо Слав, се увлякох и ти открих всичко.
__Слав__. Бъде спокоен. Вуйчо то Слав е изменил на мнозина, но
не е издал никого. _(Гледа го с учудване.)_ Ще граби, ще убива… Луда
главо, луда главо, ще се строшиш. _(Тръгва.)_
__Борислав__. Къде?
__Слав__. Отивам по-нататък, в килията на отца Хиацинта.
Оставям ти моята. Аз нито моми съм дошъл да грабвам, нито царе да
убивам. Троши си главата сам. _(Излиза отляво.)_
__Борислав__ _(развълнуван)_. Тая нощ Тамара е моя или света ще
раздрусам. _(Влиза Ирина отляво.)_
Явление 8
__Борислав__ и __Ирина__.
__Ирина__ _(безпокойна)_. Бориславе, скрий се или бягай из
манастира.
__Борислав__ _(стреснато)_. Защо?
__Ирина__. Фуркас те познал тая вечер и щеше да те търси с
войници да те убие. Осъден си на смърт. Но аз навреме узнах и го
убедих, че той се е припознал. Но бедата не е съвсем отстранена.
__Борислав__. Благодаря ти, Ирино.
__Ирина__. Скрий се в килията ми. Там мъж не може да влезе.
__Борислав__ _(сочи Славовата килия)_. Там съм сега. Аз се не
боя. Колко си добра, Ирино.
__Ирина__. Ох, сега съм спокойна. И защо дойде тука?
__Борислав__ _(след колебание)_. Преследван бях.
__Ирина__. Приказва ли с някого?
__Борислав__. Само с тебе.
__Ирина__ _(ниско)_. Ох, успокоих се. _(Високо.)_ И докога си
тука?
__Борислав__. Преди да съмне аз ще бягам.
__Ирина__. Драги Бориславе, как треперех одеве за товя живот!
__Борислав__. Аз ти благодаря, Ирино, за доброто ти сърце.
__Ирина__. Не добро сърце, а любещо сърце направи това,
Бориславе… _(Пламенно.)_ Аз те обичам, орело мой, люби ме!…
_(Прегръща го.)_ Люби ме, люби ме, за тебе въздиша девойка, въздиша
дъщеря на император. _(Оттегля се.)_ Виж ме, не съм ли хубава?
Погледни ме: не гори ли в очите ми страстна любов и обещание за
райски радости за тебе? Защо гледаш тъй? Ах, в твоите гърди има
каменно сърце!… Ти нямаш жалост… Или ти още любиш оная, която е
погребана за света и за тебе? Но да любиш един мъртвец, един призрак
— това е ужасно… Люби мене, жизнерадостната, прелестната,
свободната, която чезне за тебе, която е жадна да умре в прегрътките ти.
_(Гледа го няколко време със запалени очи.)_ Чужденецо, защо те
срещнах на пътя си? Защо смути сърцето ми и изпълни душата ми с
блянове и трепети? Аз те обичам — обичай ме! Вземи ме да бягаме.
Една корона блещи пред очите ми. Но аз презирам всичко, жертвувам
всичко за тебе, изгнаникът, осъденият на смърт. Аз ще деля твоите
страдания, твоята съдба, ще те упоявам с целувките си и любовта си.
__Борислав__. Ирино!
__Ирина__ _(хвърля се на врата му)_. Бориславе! Варварино!
Ахиле, обичам те! _(Покрива го със страстни целувки.)_
__Борислав__. Ирино!
__Ирина__. Не тръгвай без мене, Бориславе. Води ме, сладкий мой.
__Борислав__ _(гледа я остро в очите)_. Твоите очи са опасни, те
ме горят… Иди си.
__Ирина__ _(прегръща го по-силно)_. Да бягаме, орело.
__Борислав__. Ирино, ти ме поробваш… Ти ме победи… Чакай ме
у тебе и готви се за път.
__Ирина__. Но по-скоро, безцений мой. _(Прегръща го, Борислав
се остая да прави това.)_ Милий мой. _(Отива към килията си; на
прага.)_ Чакам те в обятията си. _(Влиза.)_
__Борислав__ _(гледа няколко време подир нея)_. Гъркиньо,
прекрасна си, вълшебна си. Твоите ароматни целувки смутиха чувствата
ми. Но ако беше по-хубава от Венера и любовта ти по-силна от
пламъците на ада, пак не би я запалила в сърцето ми. Там свети образът
на Тамара.
Завеса.
Действие пето
>>
Същата сцена. Отляво влизат Асен, Драгота, Приязд, Моймир,
Контофре, Гавраил, кир Тодор, всички в ловчийски дрехи; Хиацинт;
Тамара в мирско княгинско облекло и телохранителите. Нощ.
Явление 1
__Асен__ и __свитата__ му.
__Асен__ _(сваля шлема и се кръсти пред иконостаса. Обръща се
към Гавраила.)_ Драги княже, нареди да се напише хрисовул, че
дарявам две села при Росица с пасбищата, горите и отроците им на тая
света обител в благодарност за гостоприемството, което даде на
прелюбезната ми дъщеря. _(Гавраил се покланя.)_
__Хиацинт__. Бог да те награди, царю, със земни и небесни
добрини за твоята щедрост и благочестие.
__Асен__ _(към Моймира)_. Воеводо, оплакаха ми се селяни, че
един крагяур ги обидил. Припомни ми, за да бъде наказан. Моята
заповед е ловчийската прислуга да не онеправдава никого, не бива
народът да се огорчава, когато ние се веселим. Не търпя неправди… А
сега идете и си починете и утре весело пак на лов. Весело е моето сърце
и за това, че любезната ми дъщеря _(поглежда Тамара)_ се отказва от
скръбното си намерение и пак остая при мене да радва очите ми и
сърцето ми. _(На Тамара.)_ Драга дъще, планинския въздух те
разхубави, както и тия светли премени. Иди си почини в килията и
други ден се връщаме в Търново. _(Подава й десницата си.)_
__Тамара__. Лека нощ, тате. _(Целува му ръката и влиза в килията
си с Вела.)_
__Асен__ _(към Хиацинт)_. Отче Хиацинте, извести утре в
Търново потребното. Девическият манастир се лишава от една голяма
чест, но моят палат печели една голяма радост.
__Хиацинт__. Нека той не оскудява никога от тях.
__Асен__ _(замисля се мрачно)_. Радост — тя никога няма да бъде
пълна… _(Мисли пак.)_ Борислав да мине към моите врагове!
Нещастникът! Опозори едно славно име. _(Хваща се за челото и
няколко време мълчи.)_ О, как съм бил сляп в моята безкрайна доброта
към него. О, как и най-умните царе могат да стават жертва на измамата.
Явни, люти врагове ми станаха верни приятели, а оня, когото бях
обсипал с почести, когото обичах като син… Сега не се чудя как моя
мъдър, прозорлив баща е могъл да крие в пазвата си Иванка… А вие
знаете, боляри, как го обичах. Аз го простих и тогава, когато дигна меч
против мене. Вашите нажалени лица, заслугите му, младостта му,
сълзите на любимата ми дъщеря — всичко молеше за него — и царят
молеше бащата, и бащата молеше царя. Но без да дочака да чуе за
великодушието ми… _(Със страшен вид.)_ Боляри, вярвайте, че втори
път да дигнеше в безумието си меч против мене, може би пак го бих
помилвал, защото го любих като син, повече от син. Но той дръзна да
извади меча си против отечеството — няма жалост! _(Тръгва надясно.)_
__Контофре__. Господарю, в случай, че Борислав падне в плен,
какво заповядаш?
__Асен__. Заповедта съм дал: да се убие веднага! Да се убие
веднага! Аз пръв път се кая, боже, прости ме, че бях великодушен.
_(Към Гавраила.)_ Гавраиле, по незнание ние сме пропуснали още едно
условие да наложим на Ватаци, ако иска мир с нас. Пиши му веднага, че
искам да ми повърне вързан Борислава, инак — война. И ще хвърля
Ватаци в морето… Лека нощ. _(Влиза в спалнята си.)_
__Драгота__. Споменът за Борислава пак замрачи душата му. Това
винаги става с него, и в най-веселите минути. Да вървим и ние.
_(Тръгва.)_
__Гавраил__ _(на Контофре)_. Бароне, деспот Слав бил в тая
килия. Трябваше друга килия да му се даде. Не бива чужд човек тука…
__Контофре__. Говорих с царя, но той каза усмихнато: „Оставете
го. Не сърдете деспота. Ще каже, че му грабвам сега и килията.“
__Драгота__. Бароне, ти ще бдиш добре тая нощ?
__Контофре__. Аз и франките ми ще бъдем на пруста; Фуркас с
куманите ще пазят портите. _(Излиза.)_
__Кир Тодор__ _(с меден глас)_. Има ли нужда да го пазим? Защо
и от кого? Асен е едничкия цар, който може да каже за себе си: „Аз
нямам врагове“.
__Гавраил__. Предпазливостта не вреди, деспоте.
__Приязд__. Тогава да починем. Лека нощ. _(Излиза. Драгота и
Моймир си приказват тихо. Гавраил се изправя до бухарията и гледа
към двора.)_
__Хиацинт__ _(към кир Тодора)_. Добре те доведе царят, да се
разходиш, деспоте, и да навестиш дъщеря си.
__Кир Тодор__. Великият Асен е много милостив към мене.
Добрите му отношения към нас сториха да забравим всички огорчения
на съдбата — и Търново ни стана второ отечество. Благодаря ти за
добрите грижи, които има за любезната ми дъщеря. Ох, и аз скоро ще
потърся тук под расото на инок мир и спасение на душата си.
__Моймир__ _(на Драгота)_. Лека нощ. _(Излиза.)_
__Хиацинт__. Тая носия много те измени, деспоте.
__Кир Тодор__. Що да сторя, Асен пожела, та и на лов — расото
бърка… Но какъв лов, аз ида повече да се поклоня тука на чудотворната
икона.
__Хиацинт__. Лека нощ.
__Кир Тодор__. Благослови, отче. _(Целува му ръката, после се
изправя пред иконостаса богомолно.)_
__Драгота__ _(на Хиацинт ниско, като излизат)_. Тоя светец де ще
нощува?
__Хиацинт__. В килията, която е до моята. Там е и княз Гавраил.
_(Излизат, като Драгота му приказва още по-ниско. Гавраил и кир
Тодор едновременно се извръщат един срещу други.)_
Явление 2
__Гавраил__ и __кир Тодор__, после __Зоя__.
__Гавраил__ _(отива бързо към кир Тодора)_. Значи, решено тука.
Тоя манастир по благоприятствува на целта ни, нежели горския дворец.
Той е по-отстранен.
__Кир Тодор__. Асен е сега в ръцете ни. Той е сега като мишка в
клопка… Какво щастие за нас, че прокудихме Борислава!
__Гавраил__. И на тебе да се благодари за това, драги друже, на
твоята удивителна досетливост. Защото, ако тогава, след прошката на
Асеня, не бе ме посъветвал веднага да сплаша Борислава и пропусна из
кулата, дясната ръка на Асеня би била сега тука, а не в лагера на ватаци.
_(Влиза отдясно Зоя.)_
__Зоя__. Готово ли е всичко?
__Кир Тодор__. Зоице, аз мога още от сега да те поздравя като
българска царица.
__Гавраил__. Куманите са завардили портите. Никой нищо не
подозира.
__Зоя__. С Асеня какво ще сторите?
__Гавраил__. Както е обичаят: щом падне короната от главата, и
главата я последва.
__Зоя__. А болярите тука?
__Гавраил__. Клетва за вярност или нож.
__Кир Тодор__. Последното, Гавраиле: само мъртвите са
безопасни. Най-напред — главата на Драгота.
__Гавраил__. Знам… Колкото за останалите боляри в Търново,
казах ти: те са кучета, гладни за титли и за кокали. И мене ще лижат
раболепно краката, както лижеха Асеневите. Но да се разделим. Зоице,
иди в килията си… Ирина подозира ли нещо?
__Зоя__. Нищо… _(Тръгва, па се извръща.)_ Не ви казвам лека
нощ. Аз ще бдя. Ако омекне някоя десница или отслабне някое
мъжество, дайте ми да знам: моите ще ги заместят.
__Кир Тодор__. Иди, няма да се посрамим, царице. _(Зоя излиза
отдясно.)_
__Гавраил__. Да вървим. Фуркас ще ни чака в килията. _(Излиза
отляво.)_
Явление 3
__Кир Тодор__.
__Кир Тодор__ _(злорадо)_. И така, отмъщавам си за Клокотница.
Отмъщавам на тия варвари. Напущам земята им, нагазена от гръцка
войска, обзета от смут, пламнала в междуособия и останала наполовина.
Колко безсънни нощи прекарах, колко премеждия, додето подготвя
гибелта на това проклето царство, вечно безпокойство за гърците. И
Борислав, този ужасен лудньо, няма да даде мир на Гавраила. Крамоли,
борби, кръвнини… Това струва десет Клокотници… _(Чуват се стъпки
насам.)_ Кой иде? _(Бързо се изправя пред иконостаса богомолно,
кръстейки се.)_ И прости, господи, греховете наши, волни и неволни,
защото ти си милостив и всеблаг, и дарувай здраве на христолюбивия
цар Асеня… _(Извръща се сепнато.)_ Нямало никой! _(Добива пак
свирепо изражение на лицето си.)_ Бих желал да видя Асеня, когато е в
предсмъртни мъки, да се изкискам презрително пред замъгления му
взор и да му кажа: „Асене, виж творецът на твоята гибел. Аз си
отмъстих!“ И ще гълтам с наслаждение отчаяния му поглед. _(Излиза
отляво.)_
Иринината врата се отваря и се показва Ирина.
Явление 4
__Ирина__ и __Тамара__.
__Ирина__. Не ме сдържа… Още туптят гърдите ми, още горят
устните ми от целувките, които му дадох… Той досега не видя Тамара,
няма и да я види. Тя спи… Ние тръгваме тая нощ, бягаме оттука… Но
защо се бави тъй много? Мисля, че изминаха няколко века.
__Тамара__ _(излиза из килията си и тананика, не виждайки
Ирина)_.
Юнак иде, юнак славен!
Борислав от бой се връща.
Под коня му земя трещи,
сабята му — светкавица.
__Ирина__ _(зяпнала от смайване, ниско)_. Песнята му пее!
__Тамара__ _(не виждайки Ирина, с ясно, радостно лице)_. Какъв
сън, какъв сън ме е намерил сега? Искам някому да излея сърцето си, че
ще се пръсне от радост… Жив, моят оклеветен ангел! Жив моят
възлюбен герой! Искам да живея сега. Хвърлих черните дрехи заедно с
черните мисли. Нека се почернят ония, на които живота е нощ.
__Ирина__ _(уплашена иде към нея)_. Тамаро, влез в килията си.
__Тамара__. Сега, драга Ирино… Ирино, как е хубав светът, нали?
__Ирина__ _(хваща я за лакътя)_. Не стой тука, мила княгиньо,
баща ти спи. Легни си и ти. Малко ли нощи безсънни си прекарала
досега, бедна Тамаро? Ти си погубваш здравето. Легни си.
__Тамара__. Има нощи, в които сън не иде до очите. Има нощи, в
които сякаш слънцето грее — когато то грее в сърцето, и ти се иска да
прегърнеш целия свят. _(Прегръша я и я целува.)_
__Ирина__. Но какво имаш, драга сестро? Ти си много радостна?
__Тамара__ _(възхитена)_. Слушай, Борислав не бил удавен.
Борислав бил жив!
__Ирина__. Що думаш, мила Тамаро?
__Тамара__. Бил сега в гръцката земя. Жив, жив, сестро.
__Ирина__. Ох, колко се радвам и аз, и повече от тебе.
_(Безпокойно поглежда към Славовата килия.)_ Но, драга Тамаро, ела
да влезем у тебе, там да си поприказваме — баща ти спи. _(Хваща я под
ръката и тръгват.)_
__Тамара__. И ти делиш радостта ми, нали? Ти си много
развълнувана?
__Ирина__. Княгиньо, в такъв час как може сърцето да не се
вълнува? _(Тамара влиза.)_ Княгиньо, почакай ме една минута, да си
взема наметката. _(Притваря вратата й. Безпокойно.)_ Влезе. Какъв
страх имах, да не би сега да излезеше Борислав и да се видят… Ето
защо се бе тъй пременила тая вечер! Защо тъй грееше лицето й! Но тя
не знае, че е тука. Ох, как се безпокоя… _(Гледа към Славовата килия.)_
Но защо се бави? Аз съм готова, а той не иде. Но полунощ отдавна
мина, здрачът не е далеко. Ще излезем из другата врата, стражата ще ни
пропусне, аз знам лозинката. Да почукам? _(Отива към Славовата
килия, трепетно.)_ Но тук идат някои. _(Вмъква се в килията си. Влиза
отляво Слав.)_
Явление 5
__Слав__.
__Слав__ _(смутен)_. Какво чух! Какво научих! Тая нощ всички
сили адски са си дали среща в тоя манастир на Асеневата гибел. От една
страна, Борислав със своята клетва да го убие, ако не успее да грабне
Тамара; от друга страна, страшният Гавраилов и кир Тодоров заговор
против животът му и тронът му. _(Мисли.)_ Какво да правя? Да бягам
от този манастир — не ща — аз из сражения не съм бягал… Да легна да
спя, па какво ще да стане? Но как се спи в такъв час, я дявол го взел, аз
имах нужда от сън, така съм уморен… Да предупредя Асеня, за да вземе
мерки с време, да бяга, да се спасява?… Но какво ми е Асен? Той ме
ограби. Ролята на бито и вярно псе не искам да играя… Но да
пропаднеше само той… а то и царството се разсипва, българското
цартсвто… Хай дявол, дявол. Едно вино да пия, за да взема решение…
_(Бута врата на килията си.)_ Затворил се влюбеният… да потропам.
_(Извръща се сепнат. Влиза Гавраил отляво.)_
Явление 6
__Слав__ и __Гавраил__.
__Гавраил__ _(не виждайки Слава, на себе си предпазливо)_.
Наредихме всичко. Дойдох да обиколя няма ли нещо обезпокоително.
_(Ослушва се при Асеневата врата.)_ Той е заспал. Никакъв шум няма
наоколо. Спи, Асене, спи сладко: тази е последната ти царска нощ!
_(Съглежда Слава, сепнато)_. Деспоте, ти не спиш?
__Слав__ _(навъсен)_. Гавраиле, какво правиш ти?
__Гавраил__. Идех да питам нещо царя, но си легнал.
__Слав__. Гавраиле, що правиш ти?
__Гавраил__. Какво е това питане, деспоте? Иди си легни.
__Слав__. Никой не трябва да ляга тая нощ. Тая нощ злото е будно
и всички трябва да бъдем нащрек.
__Гавраил__. Да, и ти знаеш? Борислав, изменникът царев, бил в
манастира!
__Слав__ _(троснато)_. Изменниците цареви нощуват в твоята
килия.
__Гавраил__ _(безпокойно)_. Що значи това?
__Слав__. Е, ти ще се провъзгласяваш за цар тая нощ? Ти ще
сваляш Асеня?
__Гавраил__ _(смутен, престорено учуден)_. Аз? Кой те излъга?
__Слав__. Не се преструвай, ти знаеш, че говоря истината. Аз чух
одеве разговора ви с кир Тодора в килията ти. През вратата всичко чух.
__Гавраил__ _(смее се злобно)_. Да кажем, че е истина. Но ти
откога хвана да плачеш за Асеня? Той ти грабна княжеството и затова
шест години си ръмжал против него.
__Слав__. Не плача за Асеня, нещастнико, а плача за България.
__Гавраил__ _(смее се)_. Ти много си мислил до днес за България.
Ти воюваше против нея. А сега…
__Слав__. А сега, а сега… аз се почувствах българин, както ти
забрави, че си такъв. Ти си викал на помощ гръцка войска и си отстъпил
цели области на императора? Ти спечелил ли си една педя земя, за да
харизваш на гърците половина цартсво?
__Гавраил__ _(сърдито)_. Деспоте, зле си избрал часа за шегите.
Иди си, не викай, не буди царя.
__Слав__. Да, аз ще го събудя. _(Тръгва към Асеневата килия.)_
__Гавраил__. Назад! _(Дърпа го.)_
__Слав__. Махни се! _(Иска да върви.)_ Проклятието на вековете
ще падне въз твоята глава!
__Гавраил__. Изумелий старче, ти говориш излишни думи. Тази
нощ с юмруци в брадата ще те накарам да ме поздравиш като български
цар.
__Слав__. Тебе?
__Гавраил__. Мене, мене. Аз имам законно право на престола,
който Асен разбойнишки ми отне.
__Слав__. Ти, български цар? Нема с бягане се води една войска
към победи? Нема с разкъсване на царството то се прави по-силно?
Нема с малък ум се управлява един голям народ? За такава работа се
иска орел, а не врана. _(Вика.)_ Асене, стани!
__Гавраил__ _(иска да му затули устата)_. Още една дума, една
крачка — и твоята бяла глава ще се търколи кървава на пода.
__Слав__. Ако моята смърт ще побърка на адския ти план да
разсипеш държавата, нека падне под ножа ти. _(Вика.)_ Асене, ставай!
__Гавраил__. Млъкни или ще умреш! _(Мъкне сабята си.)_
__Слав__. Ако и стара тая десница не е забравила да държи сабя.
Тя е направила мнозина да треперят. Дръж се, гарвановски треперко!
_(Изважда сабята си.)_
__Гавраил__. Брани се, стари глумчо! _(Готвят се да се ударят.
После Гавраила отбягва до коридора и махва някому.)_ Няма да се каже,
че аз съм имал честта да победя един изфирясал старец. _(Влизат
петима кумански войници.)_ Убийте го! Царят заповеда.
__Слав__. Подлецо, бягаш от меча ми! _(Взема отбранително
положение. Куманите се спущат въз него с голи мечове. Слав, бранейки
се, вика.)_ Асене! Асене!
__Гавраил__. По-скоро, убийте го!
__Слав__ _(изпуска сабята)_. Ох, убиха ме, проклетниците. _(Пада
до десния изход.)_
__Гавраил__. Умри! _(Ръгва го с меча си в гърдите. Гледа го.)_
Умря.
Влиза Фуркас отляво.
Явление 7
__Горните__ и __Фуркас__.
__Гавраил__ _(на Фуркаса сочи Слава)_. Той узнал тайната и
идеше при Асеня! Убих го. _(На войниците.)_ Извлечете тоя труп.
_(Идат насам.)_
__Фуркас__. Борислав се е скрил някъде, не го намерих, дяволи и
бесове! _(Войниците зад тях извличат Слава надясно.)_
__Гавраил__. Няма нищо, утре и той е в ръцете ни. Куманите
никого да не пускат да излизе.
__Фуркас__. Дадох заповед.
__Гавраил__. А за Контофре и за франките?
__Фуркас__. Нямай грижа, царю!
__Гавраил__. Работи решително. Утре си севастократор. Върви с
мене. _(Излизат отляво.)_
Борислав излиза предпазливо от Славовата килия.
Явление 8
__Борислав__, после __Тамара__ и __Ирина__.
__Борислав__. Тук имаше някакъв страшен шум. Какво ставаше?
_(Гледа Тамарината килия.)_ Тихо сега… Да потропам. Ох, как ми бие
сърцето! Цял ме побиха тръпки от блаженство. _(Чука на Тамарината
килия. Отвътре се чува гласът на Тамара „Кой? Ти ли си, Ирино?“)_ Ох,
сладкият глас на Тамара! _(Вратата се отваря, Тамара се подава на
прага.)_ Тамаро!
__Тамара__ _(спуща се възхитена)_. Бориславе! _(Прегръщат се.)_
__Ирина__ _(показва се на прага ужасена)_. Ах!
__Борислав__. Сладка Тамаро! _(Целуват се страстно.)_ Мой
скъпи ангело…
__Тамара__. О, Бориславе, аз те чаках, сърцето ми думаше…
__Борислав__ _(шушне й страстно, като целува главата й)_. Сега
няма вече раздяла.
__Тамара__. Няма, няма…
__Борислав__. Никакви сили не могат… _(Прегръщат се още по-
страстно и продължително.)_
__Ирина__ _(на себе си яростно)_. Да умре, да умре! Като не е
мой, нека го няма. Проклятие! Проклятие! _(Избягва отляво.)_
__Борислав__. Сега си вече моя, вечно моя… Да бягаме! Аз съм
хвърчал за тебе.
__Тамара__ _(откъсва се от прегръдките и го гледа стреснато)_. Ти
отде идеш? Ти беше в Родосто?
__Борислав__. После, после… Да забравим това скръбно минало…
Ела да вървим.
__Тамара__. Ти беше в Родосто?
__Борислав__. После, Тамаро… Пред нас е цялата вечност от
блаженство, ще приказваме после.
__Тамара__. Кажи веднага: истина ли ти беше при гърците?
Съюзник на Ватаци? Истина ли? Кажи, нали е лъжа това? Нали е гнусна
лъжа? Кажи, и аз ще ти повярвам.
__Борислав__. Аз не мога да лъжа: да, бях в Родосто.
__Тамара__ _(в ужас)_. Изменник! Изменник!
__Борислав__. Тамаро, не сърди се, преди да ме чуеш. Ела да
вървим… Всичко, всичко ще ти разкрия. Аз дойдох за тебе. Аз съм
хвърчал. _(Хваща я за ръката.)_
__Тамара__ _(отстъпва)_. Махни се!
__Борислав__. Мила Тамаро! _(Посяга пак да я хване.)_
__Тамара__. Назад тая ръка! Тя не потрепера да дигне меч против
баща ми, не е потреперала, когато го е предала, когато го е предала на
неприятелите му… И аз го целувах, и тая целувка сега ми гори устните
като нажежено желязо.
__Борислав__. Тамаро, слушай.
__Тамара__. Изменник! Потънал до шия в тинята на позора. Да се
опълчи против отечеството! Боже, на какво място съм била хвърлила
сърцето си.
__Борислав__. Тамаро…
__Тамара__ _(затуля си в отчаяние очите плачуща)_. И аз съм го
любила! Аз съм страдала за него! Аз презрях бащина воля, моминска
чест, достойнство, светло бъдеще; жертвувах всичко за него. Аз не
вярвах, че под мъжествената външност може да се крие такава черна
душа. Станах нищожна княгиня и недостойна дъщеря. Мразя те!
_(Плаче.)_
__Борислав__. Тамаро, не ме презирай: аз бях отчаян, бях
ожесточен против баща ти. Аз те мислех пратена в Неапол. Яростта ме
заслепи. Но сега те намерих още по-прекрасна в тоя горд гняв…
Тамаро, аз те любя, любя… Не ме гледай тъй гневно, не ме презирай. Аз
остаям честен човек. И в гръцкия стан в гърдите ми тупаше пак
българско сърце. Аз съм пак същия Борислав, когото ти любеше.
__Тамара__. Оня Борислав, когото любех, умря. Той бе велик,
благороден, той имаше лаври на челото си, не петно от позор. Аз те не
познавам. Ти си умрял за мене. Изменник! Изменник! _(Затуля си
очите.)_
__Борислав__ _(мрачно)_. Не бях роден за изменник, но бащаната
ти жестокост ме направи такъв.
__Тамара__. Бащината ми жестокост? Как смееш?
__Борислав__. Той ме бе осъдил да бъда ослепен в тъмницата през
нощта.
__Тамара__. Как? Мълчи! Баща ми и тогата те милостиво прости,
когато дигна меч против него, той те прости, моят добър, велик баща.
__Борислав__ _(смаян)_. Как, простил ме и тогава?
__Тамара__. Прости те, когато всички боляри предлагаха тежки
наказния, а Гавраил смърт.
__Борислав__ _(поразен)_. Гавраил?
__Тамара__. Но той те прости. Може би — и моите сълзи
помогнаха… Но когато те подириха да те зарадват с тая вест, ти бе
избягал — избягал! — за да идеш при враговете му!… Горкият ми баща,
той те мислеше най-напред удавен в Янтра. И как скърбеше за тебе! Той
проля сълзи! А аз, и аз? Тогава поисках жива да се заровя, поисках да
стана калугерица.
__Борислав__ _(хваща се за главата)_. Гавраиле, с кръвта си ще ми
платиш! Ти отмъщаваше за позора си при Гарваново! Тамаро, Гавраил
ме заблуди в тъмницата и нарочно ме пропусна да бягам, за да не узная
царската милост.
__Тамара__. Как?
__Борислав__. Той ми каза сутринта в кулата си и други
страхотии: че съм бил осъден вече на смърт. Че си била изпратена в
Цариград… Но когато узнах в Родосто, че си била още в Търново, аз
полетях като светкавица при тебе.
__Тамара__. И късно дойде. Баща ми наистина те осъди на смърт,
като научи, че си жив, но изменник на отечеството. Ти сам си подари
смъртта тука. Бягай!
__Борислав__ _(отчаяно)_. Гръмове небесни, треснете ме! Черни
аде, зини, та ме погълни! Проклети, проклети Гавраиле! Да, ти си
отмъсти, ти ме погуби. О, благородний Асене!
От левия коридор се чува тропот от човешки стъпки и звънтене на
оръжие.
__Тамара__ _(уплашено)_. Идат войници за тебе, ти си умрял!
__Борислав__. Добре. _(Вади меча си.)_
Тропотът приближава. Чуват се викове: „Тук е Борислав!“.
__Тамара__. Скрий се! _(Бута го в килията си и притваря вратата.
Влиза Фуркас с десетина души кумани, войници с обнажени мечове и
след тях Ирина.)_
Явление 9
__Тамара__, __Фуркас__, __Ирина__, и __войниците__, после
__Борислав__.
__Ирина__. Тук го търсете! _(Към Тамара.)_ Няма, няма да го
имаш! Той ще умре!
__Фуркас__ _(на войниците)_. Тук най-напред. Елате по мене!
_(Тръгват към Славовата килия.)_
__Тамара__ _(затича се към бухарията и вика към двора)_. Преби
се! Преби се! _(Към Фуркаса.)_ Борислав се хвърли оттука на двора.
__Фуркас__ _(спира се)_. Оттам ли се хвърли?
__Тамара__ _(плачевно)_. Ах, той се преби на плочите.
__Ирина__ _(злорадно)_. Нека умре. Като не е мой, на никого да
не бъде!
__Фуркас__. Гръмове и бесове! Но пребил се или не, аз искам да
търкулна главата му през Гавраила. _(На войниците.)_ Вървете!
_(Изскокват отдясно.)_
__Ирина__ _(яростно на Тамара)_. Ти пак ми го отне, сега целувай
кървавия му труп!
__Тамара__. Ужасна гъркиньо! _(Ирина излиза отдясно. Тамара
иде и отваря килията си. Борислав се показва.)_
Явление 10
__Тамара__ и __Борислав__.
__Тамара__. Бягай от прозореца ми!
__Борислав__. Ти ме спаси. Благодаря. Кажи на баща си, че слагам
живота си и сабята си пред нозете му.
__Тамара__. Бягай. Той ще бъде неумолим. Каквито и да са
причините, ти си все изменник, ти си запетнен пред нас и пред народа.
Баща ми няма да те помилва и аз няма да ти простя. Друг би могъл да
бъде извинен, но един Борислав — не! Ти си чер пред мене. Върви!
Няма място за такъв човек в България, както няма място и в сърцето ми.
__Борислав__ _(мрачно)_. Ти имаш право: за един Борислав
прошка няма. Ти одеве ме спаси, сега ме осъди на смърт. Презрян от
тебе, защо ми е живота? Сбогом. Искам да помисля как трябва да умра.
_(Енергически.)_ Да, ще ида да забия меча си в гърдите на Гавраила и
после, още димящ от кръвта му, ще го забода в моите. Сбогом, ти няма
да ме видиш вече. _(Излиза.)_
__Тамара__ _(гледа отчаяно подире му)_. Прощавай, любов!
Прощавай, свете, всичко умря за мене. _(Плаче, после решително.)_ Не,
не бива да умре! Той ще направи това! _(Вика.)_ Бориславе! Бориславе!
_(Спуща се наляво и повръща Борислава.)_ Не, стой! Не бива да умреш!
Аз бях луда… Аз пак те обичам, аз те обичам и като те мразя. Ти си
престъпник пред отечеството, но ти си мил на сърцето ми. То се къса.
Бориславе, живей, аз не мога без тебе. Ела при тате. Ще паднем на
колене, ще целуваме краката му…
__Борислав__. Тамаро, ти втори път ми повърна живота. Благодаря
ти: сега без жал мога да се разделя от него. Смъртта от баща ти ще
приема с радост.
__Тамара__. Не говори, ти ще живееш, баща ми ще се умилостиви,
защото твоята смърт ще бъде моя смърт.
__Борислав__. Сладка Тамаро! _(Целува й ръцете.)_
__Тамара__ _(покъртена)_. Боже, как съм честита сега! И аз, която
одеве те пъдех немилостиво! _(Нежно.)_ Прости, аз бях жестока?
__Борислав__. Не, ти беше велика българка!
__Тамара__ _(галено)_. Бориславе, ти си пак оня Борислав, нали,
храбрият, благородният Борислав?
__Борислав__. Пак оня, пак същият, Тамаро, готов да умре за царя
и за отечеството. Сега искам да докажа, че заслужавам живота си, който
ти ми възвърна. Аз ще направя чудеса, Тамаро. Мечът ми пак ще
резтрепери враговете български. Безумна омраза ме прати в лагера на
Ватаци; сега велика, безпределна любов ме окрилява и прави способен
да раздрусам света по волята на Асеня, да пролея последната си капка
кръв за славата му, за величието му.
__Тамара__. Ох, как ще се зарадва тате, като му повръща съдбата
великия воевода… Бориславе, почакай ме да го предупредя. _(Влиза в
Асеневата стая.)_
__Борислав__ _(покъртен гледа подире й)_. Благородна Асенева
щерко, скъпа, мила Тамаро! Твоята любов изтръгна душата ми из
мрачната адска нощ и я изпълни със сиянието на райското блаженство.
О, как се чувствувам силен! На раменете си усещам херувимски крила.
Българийо, която мислех, че съм загубил безвъзвратно, сега си пак моя
и аз съм пак твой. О хубави български планини, за които тъгувах в
проклетата чужбина! О родни небеса, за които тъй копнеех в
изгнанието, о мило отечество, чини ми се, че сега ви намирам още по-
прекрасни и стократно повече ви обичам.
__Тамара__ _(излиза уплашена)_. Бориславе, ужасно нещо!
Измяна има тая нощ!
__Борислав__. Измяна? Де?
__Тамара__. В манастира. Току-що заварих отца Хиацинта, че
разправяше на тате. Гавраил и кир Тодор скроили заговор. Гавраил ще
се провъзгласи за цар тая нощ.
__Борислав__. Как?
__Тамара__. Фуркас минал на тяхна страна. Войниците му завзели
портите. Ние всички сме в плен.
__Борислав__. Как? Гавраил?… Ужасно!
__Тамара__. Викали са и гръцка войска на помощ. Ние сме
загинали, Бориславе. _(Плаче.)_ Ще убият тате… Боже, боже!
__Борислав__. Ах, обади ли на баща си за мене? Какво каза той?
__Тамара__. В уплашването си не му казах… Аз не смеех, аз се
слисах…
__Борислав__. Напротив, трябаше да му кажеш. Той нека знае, че
съм тука, аз му съм потребен сега… Не плачи. Аз ще ви спася…
__Тамара__. Ти ще ни спасиш, Бориславе? Ти ще спасиш татка?
__Борислав__. Сам бог ме прати тая нощ тука, та в кръвта на
неприятелите цареви да измия позора си.
__Тамара__. Ох, мили мой Бориславе! Ох, как ще се зарадва татко!
__Борислав__. Но иди му кажи по-скоро. Иди.
Запътва се бързо към десния коридор, дето се е показал един
калугер и му прави знак с ръка, когато пък Тамара се затичва към
Асеневата спалня. Борислав се изгубва с калугера отдясно. В същата
минута Асен се показва на прага, гологлав, с Хиацинта. Тамара се
спира.
Явление 11
__Асен__, __Тамара__, __Хиацинт__, после __телохранител__.
__Тамара__. Татко!
__Асен__ _(строго)_. Казах ти, заключи се в килията си. _(Към
Хиацинта.)_ Що думаш? Измяна?
__Хиацинт__. Чухме с деспот Слава тоя разговор. Подслушвахме
по съвета на Драгота. Слав излезе веднага, а аз прибързах през тайната
врата да ти обадя.
__Асен__ _(със съкрушен вид)_. Господи, напусна ме ти за моите
тежки грехове. Издигнах с толкова труд зданието на това царство и сега
виждам, че се събаря и аз загивам заедно с него.
__Тамара__. Татко, чуй…
__Асен__ _(маха й сърдито с ръка; на Хиацинта)_. Но де са
болярите? Де са франките? Викай телохранителите. _(Хиацинт тръгва
наляво. Посреща го един телохранител, уплашен.)_
__Телохранителят__ _(на Асеня)_. Господарю, болярите са в плен
в една килия. Фуркасови войници ги пазят. Други избиха
телохранителите. Аз едвам се измъкнах.
__Тамара__ _(озърта се)_. Боже, де е? _(Избягва надясно.)_
__Асен__. Как? Ужасно!
__Телохранителят__. И деспот Слав е убит от княз Гавраила, като
идел тук да се обади. Но паднал с меч в ръка. _(Сочи пода.)_ Ето му
меча.
__Асен__. Бог да прости верният Слав, и ние ще сторим като него.
_(Хваща се за главата.)_ Измяна! И от кого? А аз мислех изменникът
далеко, в Родосто: изменникът бил тук, топлил съм го в пазвата си,
копаел ми тайно гроба — и го изкопа. Но де е Контофре? Викай
франките!
__Телохранителя__т. Трябва и те да са избити.
__Асен__. Отче Хиацинте, държиш ли оръжие?
__Хиацинт__. Царю, аз съм бил Калоянов сотник. _(Грабва
Славовия меч.)_
__Асен__. Трима, трима срещу шейсет души вероломци!… И сега
загивам тука в безнадеждност. Никоя друга предана сабя не ще се
издигне за мене. След царството си, след величието си, аз,
могуществений Иван Асен, гина безпомощен като един пътник, загащен
в гората от разбойници. _(В отчаяние.)_ Бориславе, Бориславе, дека си?
Дека си ти сега? Твоето място беше тук, не там! Твоят несъкрушим дух,
твоят меч може би сега… Кой знае дали не те махна Гавраил от мене.
Ти беше един настръхнал лев пред моя трон.
Отляво влизат Гавраил и кир Тодор.
Явление 12
__Горните__, __Гавраил__, __кир Тодор__ и __Борислав__.
__Гавраил__. Асене, дойдох да ти обадя, че ти си свален от
престола. Той принадлежи сега на оногова, който имаше право на него.
Не се опитвай за съпротивление. Остави се на моята милост.
__Асен__. Знам, знам вече твоята пъклена подлост! Неблагодарний
изверго, приеми моята заплювка! _(Заплюва го.)_
__Гавраил__. Асене, за тая заплювка езика ти ще отрежа и ще го
хвърля на псетата.
__Асен__. Презряно българско изродие! _(На кир Тодора.)_ И ти,
вероломнико, змийо гнусна, на която трябваше да стъпча главата още
при Клокотница…
__Кир Тодор__ _(ехидно усмихнат)_. Асене, нашата война не
свърши при Клокотница, тя траеше до тоя час и видиш, че аз съм
победителят. Бъди по-смирен, ако искаш да изгубиш само очите си, а не
и главата си. Аз ще моля цар Гавраила за тая милост.
Борислав се задава отдясно, последван от Тамара. Гавраил и кир
Тодор уплашени отбягват до левия вход.
__Борислав__. Мерзавци! _(Спуща се към тях с изваден меч.)_
__Асен__ _(смаян)_. Борислав!
__Гавраил__ _(поразен)_. Ах! _(Той и кир Тодор изваждат
мечовете си и се отдръпват още назад.)_
__Борислав__. Не бойте се, изверги. Аз бих ви убил като псета
сега, но вие ми трябвате живи. _(На Гавраила.)_ Ти трябва да дадеш
сметка пред великия съд за гнусните си престъпления и да изкажеш
твоите съмишленици. _(Тамара развълнувана разправя на баща си нещо,
като сочи сегиз-тогиз Борислава. Това трае през целия диалог на
Борислава с Гавраила и кир Тодора.)_ Низки кознетворецо, ти ме прати
чрез коварните си интриги в лагера на Ватаци, за да можеш свободно да
изпълниш коварния си план; но бог ме изпречи пак пред тебе, за да те
унищожа, да те поразя. _(Към кир Тодора.)_ И ти, проклети гърко, няма
да тържествуваш тука, както онова отвратително изчадие Исак! Ти ще
отговаряш за сатанинската си подлост!
__Гавраил__ _(на кир Тодора)_. Този човек е луд.
__Кир Тодор__. Твое величество, нямаме работа повече тука.
Останалото ще им кажат сабите на куманите. Да вървим.
__Борислав__ _(маха с меча си)_. Вървете, тоя манастир е ваш
гроб!
__Гавраил__. Ваш гроб е! _(Изгубват се отляво.)_
Явление 13
__Асен__, __Тамара__ и __Борислав__.
__Борислав__ _(отива към Асеня и пада на колене)_. Цярю, бях
изменник в Родосто, тук ида да умра за тебе.
__Асен__ _(дига го)_. Бориславе, всичко знам вече, ти си бил
жертва на подла измама. През твоите уста говори сега негодуванието на
благороден българин. Но късно, Бориславе: измяната превари. Ние сме
в плен… Аз ще умра, както подобава на Ивана Асеня. Но ти помъчи се
да се избавиш и бъди хранител на Тамара, поверявам ти я заедно с
благословията си. Отмъсти за мене. Запази царството от гибел, ако
можеш.
__Борислав__. Царю, утре слънцето може да огрее гроба на
Борислава, но няма да огрее гроба на България.
__Асен__. Ох, какво можеш ти с твоята дивна храброст, какво
може твоя славен меч и ние троица хора против шейсетина души
въоръжени вероломци? Едно ни само остая: да умрем честно. Видиш,
ние сме пленници.
__Борислав__. Ние не сме пленници, а изменниците са в плен.
_(Отива до бухарията и изсвирва три пъти с рог.)_
__Асен__ _(учуден)_. Какво е това?
__Борислав__ _(иде насам)_. Аз имам в двора сто души храбри
юнаци, дошли като селяни богомолци. Дадох им уречения знак.
__Асен__. Как, твои войници?
__Борислав__. Готови по моя заповед всички да положат живота
си за тебе.
__Асен__ _(разперя покъртен ръце към Борислава)_. Славний мой
воеводо! Господи, ти не си ме забравил.
__Тамара__. Бориславе! _(Прегръща го.)_
__Хиацинт__ _(гледа от бухарията)_. Дворът почерня от селяни.
__Борислав__ _(тича към бухарията и вика към двора)_. Юнаци,
превземете портите! Под нож куманите!
__Асен__ _(бързо)_. Да се задържат Гавраил и кир Тодор, може да
избягат!
__Борислав__. Това им е невъзможно, птичка не може да
изхвръкне от манастира. _(Хиацинт излиза отляво.)_
__Тамара__ _(плаче от радост)_. Бориславе, мили Бориславе. _(На
двора се чува врява.)_
__Борислав__. Царю, почакайте тука. Аз отивам да взема
началството на войниците си. _(Излиза отляво.)_
__Асен__. Това е чудо божие. Бедна, измъчена щерко, той бил
достоен за твоята любов… Как съм бил жесток към вас… Но
неизповедими са пътищата на провидението…
__Тамара__ _(развълнувана)_. Татко, треперя за живота му… _(На
двора врявата се усилва.)_
__Асен__. Бой се почна. Влез в килията, а аз трябва да ида там.
_(Тръгва наляво.)_
__Тамара__. Татко! Татко! _(Спуща се подире му. Отляво влизат
Драгота, Моймир и Приязд запъхтени.)_
Явление 14
__Асен__, __Тамара__, __Драгота__, __Моймир__ и __Приязд__.
__Драгота__. Измяна, царю!
__Асен__. Слава богу, вие се отървахте?
__Драгота__. Куманите ни напуснаха, като чуха врявата, и ние
побързахме да те заградим с мечовете си.
__Асен__. Но де е Контофре?
__Моймир__. Франките му избиха, но той успя да си пробие път.
На двора има битка.
__Асен__. Там е Борислав с войската си.
__Драгота__. Борислав?
__Моймир__. Борислав?
__Приязд__. Борислав?
__Асен__. Той е дошъл тук със сто души войника. Бог сам ни го
прати на помощ в тоя лош час. Как стана това чудо, и вие, и аз после ще
узнаем. Но да вървим на помощ! _(Влиза Хиацинт.)_
Явление 15
__Горните__ и __Хиацинт__.
Хиацинт _(разтревожено)_. Царю, нова опасност! Един ратай сега
ми обади, че отвън манастира е заграден с войска — няколкостотин
души!
Асен. С войска? Каква войска?
Драгота. Това ще е Гавраиловата войска! Проклетият Гавраил!
_(Моймир се затича при бухарията и гледа към двора.)_
Приязд. Ще са довели от търново цялата Фуркасова дружина.
Драгота. Ужасно!
Моймир. Главната порта се отвори. Ето войската нахълта.
_(Шумът се усилва на двора.)_
Асен. При Клокотница ние пак бяхме един срещу пет. Боляри,
напред! _(Излиза с гол меч, последван от болярите и Хиацинта.)_
Хиацинт _(извръща се към Тамара, която иска да излезе)_.
Княгиньо, къде? Заключи се в килията!
Тамара. Отче, един меч и на мене.
Хиацинт. Какво, княгиньо? Стой вътре.
Тамара. Не. Когато там сега е в опасност всичко скъпо за сърцето
ми и за България, да мисля за мене си? Отче, един меч. Един меч повече
там, макар и в ръката на мома… Един меч! Дай твоя! _(Грабва му меча
и тръгва.)_
Хиацинт. Тамаро! _(Спуска се подире й.)_
Влиза телохранител.
Явление 16
__Горните__ и __телохранителят__.
__Телохранителят__. Княгиньо, ида да те зарадвам. Куманите —
едни за избити, други се предадоха.
__Хиацинт__. Но войската, войската, която влезе отдеве в
манастира?
__Телохранителят__. Тя била пак Бориславова: двеста души
въоръжени селяни.
__Хиацинт__ _(възхитен)_. Великий боже!
__Тамара__ _(възхитена)_. Ох, героят мой!
__Хиацинт__. Какво станаха Гавраил и гъркът?
__Телохранителят__. Не знам. Но Фуркас е ранен.
__Хиацинт__. Господи, нека бъде славно твоето име.
__Телохранителят__ _(гледа наляво)_. Царят иде!
Влизат Асен, Борислав, Драгота, Моймир и Приязд.
Явление 17
Отвън се чуват гръмовни радостни викове: „Да живей царят!“.
__Асен__. Бориславе, ти ме спаси.
__Борислав__ _(пада на колене)_. Царю, прошка сега. Изкупил ли
съм греховете си?
__Асен__ _(дига го и му разтваря обятията си)_. Тука, тука в
обятията ми! _(Прегръща го нежно и го целува по челото. Покъртен.)_
Синко, велики мой Бориславе, ти сега светиш пред мене като никога, ти
си моят спасител, моят любим син… Боже, ти си обичал още България,
като й повърна най-благородното чедо и направи чудеса през неговата
ръка.
__Борислав__ _(сочи Тамара)_. Царю, ето кой е истинският
спасител: твой и мой, и на царството.
__Асен__ _(целува по челото Тамара)_.
Навън се чуват викове: „Да живей царят!“.
Явление 18
Отляво влиза Контофре и след него въоръжени селяни вкарват
вързани Гавраила и кир Тодора.
__Контофре__. Господарю, изменниците са в твоята власт.
__Асен__ _(яростно)_. Роби, на колене!
Кир Тодор и Гавраил падат пред Асеня.
Завеса.

Advertisements

Нобелова лекция на Казуо Ишигуро “Вечерта на двайсети век и други малки прозрения”

Публикувал: Никола Бенин

12

Ако ме бяхте срещнали през есента на 1979 г., вероятно щеше да ви е трудно да отгатнете каква е социалната ми среда или дори какъв съм по произход. Тогава бях на двайсет и четири. В лице приличах на японец, но за разлика от повечето японци във Великобритания по онова време имах коса до раменете и увиснали бандитски мустаци. В речта ми се долавяше единствено акцентът на човек, отраснал в някое от южните английски графства, а на моменти и провлачената интонация на старомодния вече жаргон от епохата на хипитата. Можехме да се разговорим за тоталния футбол на холандците или за последния албум на Боб Дилън, или пък за годината, която току-що бях прекарал, работейки с бездомни хора в Лондон. Ако бяхте споменали Япония, ако ме бяхте попитали за културата й, вероятно щяхте да усетите в реакцията ми известна раздразнителност, докато заявявах невежеството си по темата под предлог, че не съм стъпвал в тази страна – дори на почивка – откакто петгодишен си тръгнах от там.
През онази есен тъкмо бях пристигнал с раница, китара и портативна пишеща машина в Бъкстън, Норфолк – малко английско село със стара воденица и заобиколено отвсякъде с равни ниви. Бях дошъл тук, след като ме приеха на едногодишно следдипломно обучение по творческо писане в Университета на Източна Англия. Самият университет беше на десет мили от селото, в катедралния град Норич, но нямах кола и единственият начин да се придвижа до там беше с автобуса, който минаваше само веднъж сутрин, веднъж на обед и веднъж вечер. Това обаче, както разбрах скоро, не бе проблем: рядко се налагаше да ходя до университета повече от два пъти седмично. Наех си стая в малка къща, собственост на трийсет и няколко годишен мъж, който току-що бе изоставен от жена си. За него къщата несъмнено бе изпълнена с призраците на разбитите му мечти – или пък просто гледаше да ме избягва; във всеки случай не го виждах в продължение на дни. С други думи, след забързания живот, който водех в Лондон, тук разполагах с неограничени количества тишина и уединение, които да ми помогнат да се превърна в писател.
Всъщност стаичката ми досущ наподобяваше мансардата на някой класик. Таваните се накланяха клаустрофобично – макар че, ако застанех на пръсти, можех да видя от единствения прозорец полето, което се простираше до хоризонта. Имах малка маса, почти изцяло заета от пишещата машина и нощна лампа. На земята, вместо легло, бе поставено голямо правоъгълно парче дунапрен, от който се потях в съня си дори през леденостудените норфолкски нощи.
Тъкмо в тази стая внимателно прегледах двата разказа, които бях написал през лятото, и се запитах дали са достатъчно добри, за да ги представя пред новите си колеги. (Вече знаех, че в групата сме шестима и че ще се срещаме веднъж на всеки две седмици.) До този момент бях писал много малко проза – бях си извоювал мястото в курса с радиопиеса, отхвърлена от Би Би Си. Всъщност след като преди време твърдо бях решил да стана рок звезда, преди да навърша двайсет, литературните ми амбииции се бяха проявили едва скоро. Двата разказа, които в момента редактирах, бяха написани в състояние на паника и в отговор на новината, че съм приет в университетския курс. В единия разказ имаше злокобен пакт за самоубийство, другият бе за улични разпри в Шотландия, където бях прекарал известно време като социален работник. Не бяха кой знае колко добри. Започнах нов разказ – за младеж, който отравя котката си, – чието действие, както и в предишните разкази, се развиваше във Великобритания в наши дни. Една вечер обаче, през третата или четвъртата ми седмица във въпросната стаичка, започнах да пиша, трескаво и с нови сили, за Япония – за родния ми Нагасаки през последните дни на Втората световна война.
Това, трябва да отбележа, ме изненада. Днес всеки млад човек от смесен произход, който има амбициите да стане писател, инстинктивно се заема да изследва „корените си“ в работата си. По онова време обаче нещата не стояха така. Приливната вълна на „мултикултурната“ литература във Великобритания тепърва предстоеше. Салман Рушди беше никому неизвестен писател с един-единствен роман, вече изчерпан от тираж. Маргарет Драбъл бе сочена като един от водещите млади анлглийски романисти. Сред по-възрастните популярни бяха Айрис Мърдок, Кингсли Еймис, Уилям Голдинг, Антъни Бърджес, Джон Фаулз. Чужденци като Габриел Гарсия Маркес, Милан Кундера и Борхес се издаваха в малки тиражи, а имената им бяха непознати дори и на хората, които четяха по много.
Литературният климат в онези години беше такъв, че когато приключих първия си японски разказ, въпреки чувството, че съм намерил важна нова посока, моментално се зачудих дали на това начинание няма да се погледне като на прищявка, дали не трябва час по-скоро да се върна към „по-нормални“ теми. Събрах смелост да покажа разказа едва след много колебания и до ден днешен съм дълбоко задължен на колегите си и преподавателите си Малкълм Бредбъри и Анджела Картър, както и на писателя Пол Бейли – гостуващ писател на университета през онази година, – за подкрепата и поощренията им. Ако не бяха откликнали така положително, вероятно никога повече нямаше да се реша да пиша за Япония. Вместо това обаче се върнах в стаята си и продъжих да пиша. През зимата на 1979 и 1980 г., а и през последвалата пролет не говорех с никой друг освен петимата ми колеги от курса, бакалина, от когото си купувах овесените ядки и агнешките бъбреци, на които преживявах, и гаджето ми Лорна (днес моя съпруга), която ми идваше на гости всеки втори уикенд. Животът ми не беше хармоничен, но през тези четири-пет месеца успях да напиша половината от първия си роман „Още веднъж в Нагасаки“, чието действие също се развива в Нагасаки, в годините на възстановяване след падането на атомната бомба. Спомням си как от време на време ми хрумваха идеи за истории, които не се развиваха в Япония, но губех интерес.
Тези месеци бяха много важни за мен, защото без тях вероятно никога нямаше да стана писател. Често съм се питал какво се случваше с мен тогава? Каква беше тази странна енергия? Достигнах до заключението, че в онзи момент съм бил ангажиран с един своеобразен акт на съхранение. За да обясня какво имам предвид, ще се наложи да се върна малко по-назад.
*
През април 1960 г., едва петгодишен, пристихнах в Англия с родителите и сестра си. Настанихме се в Гилфорд, Съри, в богаташкия район трийсет мили южно от Лондон. Баща ми беше изследовател, океанограф, нает на служба от правителството на Великобритания. Машината, която разработваше, след време стана част от постоянната колекция на Музея на науката в Лондон.
Снимките, направени малко след пристигането ни, показват Англия от една вече изчезнала епоха. Мъжете носят вълнени пуловери с остро деколте и вратовръзки, автомобилите имат стъпала и резервни гуми отзад. „Бийтълс”, сексуалната революция, студентските протести и мултикултурализмът вече чакат зад ъгъла, но Англия, такава, каквато семейството ми я видя за първи път, едва ли подозираше за това. Чужденците от Франция и Италия бяха рядкост – какво остава за тези от Япония.
Живеехме на глуха улица с дванайсет къщи, точно там, където свършваше паважът и започваше полето. Най-близката ферма и пътеката, по която крави пристъпваха тежко една след друга към тази или онази ливада, бяха на по-малко от пет минути път пеша. Млякото се доставяше с теглена от кон каруца. Един от най-ярките ми спомени от първите ни дни в Англия са таралежите – миловидните, бодливи нощни създания, тогава многобройни в страната, – сгазени от автомобилните гуми през нощта, окъпани в сутрешна роса, избутани грижливо отстрани на пътя за удобство на боклукчиите.
Всички наши съседи ходеха на църква и когато отивах да играя с децата им, забелязах, че казват кратка молитва преди хранене. Посещавах неделното училище и не след дълго започнах да пея в църковния хор – на десет станах първият японец солист на хора в Гилфорд. Ходех в местното начално училище – където бях единственият чужденец, вероятно въобще в историята на училището, – а когато навърших единайсет, започнах да пътувам до гимназията в съседния град с влака, в който сутрин делях едно купе с мъже с бомбета и костюми на тънки райета, които отиваха на работа в Лондон.
На този етап вече напълно бях усвоил обноските, които тогава се очакваха от момчетата от средната английска класа. Когато бях на гости у приятел, знаех, че трябва да застана мирно, щом възрастен влезе в стаята; научих, че по време на хранене трябва да искам позволение, преди да стана от масата. Тъй като бях единственото дете чужденец в квартала, си бях спечелил местна слава. Другите деца знаеха кой съм, още преди да сме се запознали. Възрастни, които никога не бях виждал, понякога се обръщаха към мен по име на улицата или в магазина.
Днес, когато отправя поглед назад и си спомня, че тези неща са се случвали по-малко от двайсет години след края на световна война, през която японците са били техен заклет враг, съм изумен от чистосърдечното отношение и спонтанната щедрост, с които семейството ми бе прието от тази обикновена английска общност. Обичта, уважението и любопитството, които и до ден днешен храня към поколението британци участници във Втората световна война, които след нея създават една нова благоденстваща държава, до голяма степен произтичат от личните ми преживявания от онези години.
През цялото това време обаче аз водех различен живот в дома на родителите си японци. Вкъщи правилата, очакванията и езикът бяха други. Първоначално родителите ми имаха намерение да се върнем в Япония след година-две. Всъщност през първите ни единайсет години в Англия постоянно се заричахме, че се прибираме „следващата година“. Като резултат от това разбиранията на родителите ми си останаха като на гости, не на имигранти. Често споделяха наблюденията си над любопитните обичаи на местните, без да се чувстват задължени да ги възприемат. Така че задълго се смяташе, че когато порасна, ще живея в Япония, и се полагаха съответните усилия да се образовам и в тази насока. Всеки месец от Япония пристигаше пратка с комикси, списания и образователни справочници от предния месец, които жадно поглъщах. Спряхме да получаваме пратките, когато бях тийнейджър – вероятно след смъртта на дядо ми, – но разказите на родителите ми за техни стари приятели, роднини и случки от живота им в Япония продължиха да ме захранват с доволно количество образи и впечатления. Паралелно с това имах и свои собствени спомени – при това немалко и учудващо ясни. Помнех бабите и дядовците си, любими играчки, които не бях взел със себе си, традиционната японска къща, в която живеехме (която дори днес мога да възстановя в паметта си стая по стая), детската градина, близката спирка на трамвая, злото куче, което живееше до моста, стола при бръснаря, който беше специално пригоден за малки момчета с автомобилен волан пред голямото огледало.
Вследствие на това докато растях, дълго преди да ми хрумне да създавам измислени светове в проза, неуморно градях в представите си едно богато на детайли място, наречено „Япония“ – място, на което в известен смисъл принадлежах, и от което черпех чувството си за идентичност и увереността си. Това, че през този период не се бях връщал в Япония физически, само правеше образите в главата ми още по-живи и по-лични.
Оттук и нуждата от съхранение. Понеже когато станах на двайсет и няколко – макар и да не си давах съвсем ясна сметка за това, – вече осъзнавах някои важни неща. Започвах да приемам факта, че „моята“ Япония вероятно не съответства съвсем на което и да е място, до което мога да стигна със самолет; че начинът на живот, за който говореха родителите ми, който си спомнях от ранното си детство, е изчезнал през 60-те и 70-те години; че така или иначе тази Япония, която съществуваше в главата ми, вероятно никога не е била нещо повече от емоционален конструкт, построен от спомените, въображението и догадките на едно дете. И навярно най-важното: бях започнал да осъзнавам, че с всяка изминала година тази моя Япония – това безценно място, с което бях отраснал – избледнява все повече и повече.
Днес съм сигурен, че именно чувството, че „моята“ Япония е уникална и в същото време ужасно крехка – понеже не намира съответствие навън, – ме мотивираше да продължавам да работя в стаичката в Норфолк. Записвах на хартия специалните цветове, нрави и привички на този свят, неговото достойнство, недостатъците му, всичко, което някога си бях представял за него, преди завинаги да избледнее от съзнането ми. Исках да построя наново Япония с думи, да я съхраня, за да мога след време да посоча към някоя книга и да кажа: „Да, там е моята Япония, там вътре“.
*
Пролетта на 1983 г., три години и половина по-късно. С Лорна вече бяхме в Лондон, живеехме на квартира в две стаи на последния етаж на висока тясна къща, която, от своя страна, бе разположена на хълм в една от най-високите точки на града. Наблизо имаше телевизионна кула и когато се опитвахме да слушаме записи на грамофона, призрачни гласове от телевизионните емисии често нахълтваха във високоговорителите ни. Вместо диван и кресла в дневната ни имаше два дюшека, отрупани с възглавници. Имахме и голяма маса, на която през деня пишех и където вечеряхме вечер. Мястото не беше много бляскаво, но ни харесваше. Предната година бях публикувал първия си роман, бях написал и сценарий за кратък филм, който скоро щеше да бъде излъчен по националната телевизия.
Известно време бях сравнително горд с романа си, но през пролетта почувствах, че у мен се е настанило едва доловимо чувство на недоволство. Ето какъв бе проблемът. Първият ми роман и първият ми телевизионен сценарий бяха прекалено сходни. Не като тематика, а като метод и стил. Колкото повече мислех за това, толкова повече романът ми приличаше на сценарий – диалог с ремарки. В известен смисъл това не беше толкова лошо, но сега ми се щеше да пиша проза, която сработва само на хартия. Защо ми беше да пиша роман, ако той предлага малко или много същото преживяване, както когато човек включи телевизора си? Как да оцелее прозата срещу мощта на киното и телевизията, ако не предлага нещо уникално, нещо, което другите изкуства не могат да постигнат?
Горе-долу по това време се разболях и се наложи да прекарам няколко дни в леглото. Когато най-лошото мина и вече не ми се спеше постоянно, установих, че тежкият предмет, чието присъствие сред чаршафите ми ме дразнеше от известно време, всъщност беше екземпляр от първия том на „По следите на изгубеното време“ на Марсел Пруст. Беше в ръцете ми, затова го зачетох. Все още трескавото ми състояние вероятно също оказа влияние, но останах направо зашеметен от частта, посветена на Комбре. Четох я отново и отново. Освен очевидната красота на този откъс, безкрайно ме развълнува начинът, по който Пруст преминава от един епизод в друг. Последователността на събитията и сцените не следваше нито обичайните изисквания на хронологията, нито тези на линейния сюжет. Вместо това свободни асоциации и случайни спомени, изглежда, водеха историята от един епизод към следващия. Понякога се чудех: защо тези наглед несвързани моменти седят един до друг в съзнанието на повествователя? Най-ненадейно пред мен се разкри един вълнуващ и по-свободен начин да структурирам втория си роман; начин, който щеше да доведе до богата образност върху страниците и да предложи вътрешни движения, които няма как да бъдат пресъздадени на екрана. Ако можех да преминавам от един откъс към следващия, следвайки асоциираните идеи и случайно появилите се спомени на разказвача, щях да имам свободата да творя така, както абстрактен художник избира да подреди формите и цветовете на платното си. Щях да мога да поставя епизод отпреди два дена редом до друг, отпреди двайсет години, и да накарам читателя да се замисли каква е връзката между тях. Реших, че така ще мога отчасти да разоблича редицата пластове на самозаблуда и отричане, които замъгляват представата на всеки човек за самия него и за миналото му.
*
Март 1988 г. Бях на трийсет и три. Вече имахме диван, на който лежах, заслушан в албум на Том Уейтс. Година по-рано с Лорна си бяхме купили собствена къща в една не много модерна, но приятна част на Южен Лондон, в която за първи път си имах собствен кабинет. Беше малък и нямаше врата, но бях изключително доволен, че мога да разпилея листите си наоколо, без да се налага да ги прибирам в края на деня. Именно в този кабинет току-що – поне така смятах – бях привършил третия си роман. Той бе и първият, чието действие не се развиваше в Япония, тъй като след първите ми два романа личната ми Япония вече не беше така крехка. Всъщност новата ми книга, която щеше да се казва „Остатъкът от деня“, на пръв поглед беше типично английска – макар и значително да се различаваше, или поне така се надявах, от тези на по-възрастните британски автори. Внимавах да не пиша с презумпцията, подобно на много от тях, че всички мои читатели са англичани и добре познават английската чувствителност и начин на мислене. По онова време писатели като Салман Рушди и В. С. Найпол вече бяха проправили пътя за една по-интернационална и отворена към външния свят британска литература, която не се стреми да утвърди централната позиция или неоспоримата значимост на Великобритания. Писането им бе постколониално в най-широкия смисъл на думата. Щеше ми се, също като тях, да пиша „интернационална“ проза, която лесно да прекосява културните и лингвистичните граници дори когато пиша история, която се случва в един на пръв поглед изключително английски свят. Моята Англия щеше да бъде по-скоро митична, с контури, които, вярвах, вече съществуваха в представите на много хора по целия свят, включително и на такива, които никога не бяха посещавали страната.
Историята, която току-що бях написал, разказваше за един английски иконом, който осъзнава, на много късен етап от живота си, че е живял, воден от погрешни ценности; и че е пропилял най-добрите си години, за да служи на нацистки симпатизант; че като е отказал да поеме морална и политическа отговорност за живота си, изцяло и безвъзвратно е пропилял този живот. Нещо повече – че в опитите си да стане перфектният слуга си е забранил да обича и да бъде обичан от единствената жена, за която го е грижа.
Бях прочел ръкописа си няколко пъти и в общи линии бях останал доволен. Въпреки това обаче не можех да се отърва от чувството, че нещо му липсва.
И така една вечер, както вече ви казах, се бях излегнал на дивана вкъщи и слушах Том Уейтс. И Том Уейтс започна да пее песен, наречена “Ruby’s Arms” („Обятията на Руби“). Може би сте я чували. (Обмислях възможността да ви я запея, но се отказах.) Това е балада за един мъж, най-вероятно войник, който оставя любимата си, спяща в леглото. Ранна сутрин е, той тръгва по пътя и хваща влака. Дотук нищо необичайно. Песента обаче звучи с гласа на грубоват американски бродяга, който не е свикнал да разкрива чувствата си. И някъде по средата на песента идва момент, в който певецът ни казва, че сърцето му е разбито. Този момент е почти непоносимо затрогващ заради напрежението между самото чувство и огромната съпротива, която очевидно е трябвало да бъде преодоляна, за да бъде това чувство заявено.Том Уейтс изпява тези думи с катарзисно великолепие, при което става ясно, че стоицизмът, който здравенякът е демонстрирал през целия си живот, се пропуква пред лицето на съкрушителна тъга.
Докато слушах Том Уейтс, ми се изясни какво ми остава да направя. Без да се замислям много-много, отдавна бях решил, че моят английски иконом ще запази емоционалните си защити и ще съумее да остане скрит зад тях – и от себе си, и от читателите – до самия край. Сега обаче ми стана ясно, че трябва да променя това. За един-единствен миг, някъде към края на историята, миг, който трябваше внимателно да подбера, бронята му щеше да се пропука. Трябваше да дам възможност за единствен бегъл поглед, който да разкрие необятния, трагичен копнеж, скрит отдолу.
Редно е да кажа, че неведнъж се е случвало да стигна до важно заключение благодарение на гласа на някой певец. Нямам предвид толкова текста на песента, колкото самото пеене. Както знаем, човешкият глас е способен да изрази невъобразимо сложна смесица от чувства при пеене. През годините отделни аспекти от писането ми са били повлияни от Боб Дилън, Нина Симон, Емилу Харис, Рей Чарлс, Брус Спрингстийн, Гилиан Уелч, моята приятелка и сътрудничка Стейси Кент, както и много други. Чувал съм нещо в гласовете им и съм си казвал: „Ах, да, ето за това става дума. Това трябва да уловя в тази сцена. Нещо много близко до това“. Често става дума за емоция, която ми е трудно да изразя с думи, но ето че я долавям в гласа на певеца и вече имам нещо, към което да се стремя.
*
През октомври 1999 г. бях поканен от немския поет Кристоф Хойбнер от името на Международния комитет на Освиенцим да посетя за няколко дни бившия концентрационен лагер. Щях да отседна в Младежкия център в Освиенцим, който се намира между първия лагер и лагера Биркенау, разположен на две мили от там. Разведоха ме из лагерите и се срещнах, неофициално, с трима оцелели. Чувствах, че съм се доближил, поне географски, до сърцето на мрачната сила, в чиято сянка израсна моето поколение. В един дъждовен следобед застанах пред отломъците от газовите камери в Биркенау – сега необичайно запуснати и занемарени, – оставени малко или много така, както германците ги оставят, след като ги взривяват и бягат от Червената армия. Сега те представляваха просто влажни, изпочупени парчета бетон, изложени на суровия полски климат, рушащи се все повече с всяка изминала година. Моите домакини споделиха дилемата си. Трябва ли тези останки да бъдат съхранени? Трябва ли над тях да бъдат построени куполи от плексиглас, които да ги запазят за очите на идните поколения? Или трябва да бъдат оставени да изгният и да изчезнат бавно по естествен път? На мен това ми се стори като метафора за една по-голяма дилема. Как да бъдат съхранени подобни спомени? Ще превърнат ли стъклените куполи тези останки на злото и страданието в банални музейни експонати? Какво трябва да изберем да помним? Кога е по-добре да забравим и да продължим напред?
Бях на четиридесет и четири. До този момент гледах на Втората световна война, на нейните кошмари и триумфи като принадлежащи на поколението на родителите ми. Сега обаче ми хрумна, че съвсем скоро много от хората, свидетели на тези значими събития, вече няма да са сред живите. И тогава? Трябва ли моето поколение да се нагърби с бремето да помни? Ние не сме живели през военните години, но поне сме отгледани от родители, чийто живот е бил безвъзвратно оформен от тях. Не носех ли, в ролята си на разказвач, отговорност, която до този момент не осъзнавах? Отговорност да предам, доколкото мога, тези спомени и уроци от поколението на родителите си на следващото?
След известно време се случи да говоря пред публика в Токио, когато една жена от залата ме попита, както често се случва, какъв е следващият ми проект. По-конкретно изтъкна, че книгите ми често касаят хора, живели през време на резки социални и политически промени, които впоследствие преосмислят живота си и се опитват да се справят с по-мрачните си и срамни спомени. Дали и за в бъдеще, попита тя, смятам да се занимавам с тези проблеми?
И ето че давах отговор, без предварително да съм мислил по този въпрос. Да, отговорих, често пиша за хора, които се лутат между забравата и паметта. Но за в бъдеще ми се ще да напиша история за това как цяла нация или цяло общество се справя със същите проблеми. Дали една нация помни и забравя така, както отделният индивид? Или има съществени разлики между тях? Какво точно представляват спомените на една нация? Къде се съхраняват? Как се оформят и управляват? Има ли случаи, в които забравата е единственият начин да се прекъсне цикълът на насилието или да бъде предотвратено потъването на дадено общество в хаос или война? От друга страна, възможно ли е стабилна и свободна нация да бъде съградена на основите на самоналожена амнезия и възпрепятстване на справедливостта? За изненада и на самия себе си, отговорих на жената, че искам да намеря начин да пиша за тези неща, но за жалост, за момента още не знам как.
*
Една вечер в началото на 2001 г. с Лорна се бяхме настанили в затъмнената дневна на къщата ни в Северен Лондон (където вече живеехме) и гледахме филма на Хауърд Хоукс от 1934 г. „Двайсети век“ на видеокасета с прилично качество. Заглавието на филма, както скоро разбрахме, не визираше века, който току-що бяхме оставили зад гърба си, а известен луксозен влак от епохата, свързвал Ню Йорк с Чикаго. Както някои от вас вероятно знаят, филмът, чието действие в по-голямата си част се развива във влака, е динамична комедия за бродуейски продуцент, който отчаяно се опитва да попречи на водещата си актриса да замине за Холивуд, за да стане филмова звезда. Филмът разчита на огромния комедиен талант на Джон Баримор – един от най-добрите актьори на своето време. В мимиките и жестовете му, в почти всяка негова реплика прозират ирониите, противоречията и комичната уродливост на човек, затънал в егоцентричност и излишен драматизъм. В много отношения изпълнението му е безупречно. Въпреки това обаче с всяка следваща минута филмът все по-малко ме интригуваше. Първоначално това ме озадачи. Обикновено харесвах Баримор и бях голям фен на други филми на Хауърд Хоукс от това време като „Петъкът на неговото момиче“ и „Само ангелите имат крила“ например. Беше изминал около един час от филма, когато ми хрумна една проста, но поразителна идея. Причината, поради която рядко ме вълнуваха иначе толкова ярки и безспорно убедителни персонажи от различни романи, филми и пиеси, бе, че тези персонажи не успяваха да се свържат с който и да е от останалите персонажи по интересен човешки начин. Веднага след това ми хрумна още нещо, този път във връзка със собствената ми работа – какво щеше да стане, ако престанех да се тревожа за героите си и вместо това започнех да се тревожа за техните взаимоотношения?
Докато влакът продължаваше да трака на запад, а Джон Баримор ставаше все по-истеричен, се сетих за известната теория на Е. М. Форстър за триизмерните и двуизмерните персонажи. Героят в дадена история ставаше триизмерен, твърдеше той, когато успее да ни „изненада убедително“. Това го правеше „по-плътен“. Ами ако героят е триизмерен, ала взаимоотношенията му с останалите не са, зачудих се тогава. Някъде другаде в същите лекции Форстър си служеше със следния шеговит образ – обясняваше как издърпва сюжета от един роман като с пинсета и го изследва нa светлината на лампата, все едно е гърчещ се червей. Не можех ли да проведа подобен експеримент и да изследвам на светлината на лампата мрежата от взаимоотношения в която и да е история? Мога ли да използвам същия похват и за собствените си произведения – тези, които вече бяха написал и които смятах да напиша? Бих могъл да разгледам например ето тази връзка между учител и ученик. Казва ли тя нещо ново и важно?
Или сега, когато се взирам внимателно в нея, става ясно, че не е нищо повече от изтъркан стереотип, същата като тези в безброй други посредствени истории? Или пък ето тази връзка между двама конкуриращи се приятели. Динамична ли е? Предизвиква ли емоционален отклик? Развива ли се? Изненадва ли убедително? Триизмерна ли е? Внезапно ми се стори, че по-добре разбирам защо в миналото конкретни аспекти от работата ми не бяха сработвали, въпреки отчаяните мерки, които бях прилагал. Хрумна ми, докато продължавах да наблюдавам Джон Баримор, че всички добри истории, без значение колко радикални или традиционни бяха като форма, съдържаха взаимоотношения, които са важни за нас – които ни вълнуват, забавляват, гневят, които ни изненадват. Може би в бъдеще, ако обръщах повече внимание на взаимоотношенията, които описвам, героите ми щяха да се погрижат сами за себе си.
Наясно съм, че може и да ви казвам нещо, което винаги е било очевидно за вас. Тази идея обаче ме споходи учудващо късно в живота ми на писател и днес гледам на нея като на повратна точка, също като останалите, които вече ви описах. От този момент нататък започнах да изграждам историите си по различен начин. Когато пишех „Никога не ме оставяй“, да речем, първо си изясних връзката между тримата главни герои и чак след това и връзките на всеки един от тях с останалите персонажи в романа.
*
Важните повратни точки в писателската професия – а вероятно и в много други професии – са тъкмо такива. Малки, разхвърляни мигове. Тихи и лични искрици откровение. Идват рядко и дори тогава се случва да дойдат без предизвестиe и посредничеството на учители и колеги. Често трябва да се борят за внимание с по-крещяши и по-неотложни наглед нужди. Понякога истините, които откриват, си противоречат със здравия разум. Но когато дойдат, е важно да ги разпознаваме. Или ще се изплъзнат между пръстите ни.
Говоря за малкото и личното, защото такова е естеството на работата ми. Човек, който пише в тиха стая и се опитва да се свърже с друг човек, четящ в друга тиха – или не толкова тиха стая. Историите могат да развличат, а понякога и да поучават или да изразяват различни схващания. Най-важното за мен обаче е, че предават чувства. Че въздействат на всички еднакво, преодолявайки границите, които ни разделят. Историите стоят в основата на няколко големи и лъскави индустрии – книгоиздаването, киноиндустрията, телевизионната индустрия, театралната индустрия. В крайна сметка обаче историите се появяват, просто защото един човек иска да каже на друг: „Ето това чувствам аз. Разбираш ли ме? И ти ли чувстваш същото?“
*
Ето че стигаме до настоящето. Наскоро осъзнах, че през последните няколко години съм живял откъснат от света. Че не съм забелязал недоволството и тревогите на много от хората около мен. Осъзнах, че моят свят – цивилизовано и приятно място, населено с иронични, свободомислещи хора – в действителност е много по-малък, отколкото съм си представял. 2016, година на изненадващи – а за мен лично и мрачни – политически събития в Европа и Америка и на ужасяващи терористични прояви по целия свят, ме принуди да призная пред себе си, че неудържимият възход на либерално-хуманистичните ценности, който от детинство съм приемал за даденост, може би е само илюзия.
Принадлежа към поколение оптимисти – и защо не? Ние видяхме как хората преди нас успешно превърнаха Европа от място на тоталитарни режими, геноцид и безпрецедентна досега в световната история масова сеч в регион на либерални демокрации, съжителстващи мирно и почти без граници. Видяхме как старите колониални империи започнаха да се рушат, повличайки след себе си и осъдителните убеждения, които спояваха основите им. Станахме свидетели на значителен напредък в сферата на феминизма, правата на хомосексуалистите и водещите се на няколко фронта битки срещу расизма. Пораснахме в контекста на страхотния сблъсък – едновременно идеологически и военен – между капитализма и комунизма, но дочакахме и неговия щастлив, според много от нас завършек.
В ретроспекция обаче годините от падането на Берлинската стена изглеждат като години на самодоволство и изгубени възможности. Позволихме на неравенството в благосъстоянието и възможностите между отделните нации и в рамките на самите тях да се задълбочи. По-специално, катастрофалната инвазия на Ирак през 2003 г. и дългите години на строги ограничения, наложени над обикновените хора след скандалната икономическа криза от 2008 г., ни доведоха до положение, в което крайнодесните идеологии и племенният национализъм процъфтяват. Расизмът в добре познатите му традиционни форми, както и в редица модерни и по-добре промотирани варианти отново е в подем – размърдва се някъде дълбоко под цивилизованите ни улици, като погребано чудовище, което се пробужда. За момента сякаш ни липсва прогресивна кауза, която да ни обедини. Вместо това дори в богатите западни демокрации се делим на враждуващи лагери и се борим за ресурси или сила.
А зад ъгъла – или вече сме там? – дебнат предизвикателствата на зашеметяващите открития в науката, технологията и медицината. Съвременните генетични технологии – методът за генно редактиране CRISPR например, – и напредъкът в роботиката и разработката на изкуствен интелект ще донесат много ползи и ще спясят много човешки животи, но могат също така да доведат до появата на жестоки меритокрации, граничещи с апартейд, и на масова безработица дори в настоящия професионален елит.
В същото време аз – човек, прехвърлил вече шейсетте – разтърквам очи и се опитвам да различа в мъглата очертанията на този свят, за чието съществуване довчера дори не подозирах. Мога ли – един изморен писател от едно интелектуално изморено поколение – да събера необходимата енергия, за да погледна това непознато място? Мога ли да предложа нещо, което да даде перспектива, да подплати с емоции разприте, борбите и сблъсъците, които предстоят, докато обществата се приспособяват към огромните промени?
Трябва да продължа да правя каквото мога. Защото все още вярвам, че литературата е важна и че ще става все по-важна, докато пресичаме този тежък терен. Разчитам обаче на по-младите писатели да ни вдъхновяват и водят. Това е тяхното време и именно те притежават знанията и инстинктите за него, които на нас ни липсат. В сферата на литературата, киното, телевизията и театъра днес виждам смели и интригуващи таланти – четиридесет, трийсет и двайсет годишни жени и мъже. Така че съм оптимистично настроен. Нямам причини да не бъда.
Позволете ми да приключа обаче с един апел – моят Нобелов апел, ако щете. Трудно е да сложим в ред целия свят, ала нека поне помислим какво можем да направим с онова негово кътче, за което отговаряме ние – за кътчето „литература“, където четем, пишем, публикуваме, препоръчваме, осъждаме и връчваме награди на различни книги. Ако искаме да играем важна роля в несигурното бъдеще, ако искаме да извадим на показ най-доброто от днешните и утрешните писатели, вярвам, че трябва да станем по-разнообразни. Имам предвид две конкретни неща.
Първо, трябва да разширим познатия ни литературен свят така, че да включва повече гласове, идващи отвъд зоните на комфорт, създадени от елитните култури на водещите страни в света. Трябва по-усилено да търсим съкровищата на непознати до днес литературни култури, независимо дали писателите живеят в далечни страни, или в рамките на собственото ни общество. Второ, трябва да се погрижим да не дефинираме прекалено тясно и консервативно понятието „добра литература“. Следващото поколение ще намери всякакви нови, понякога дори озадачаващи начини да разказва важни и красиви истории. Трябва да подходим към тези писатели без предразсъдъци, особено що се касае до жанрове и форми, за да отдадем заслужената грижа и внимание на най-добрите сред тях. В това време на все по-засилващо се разделение трябва да слушаме внимателно. Доброто писане и доброто четене ще преодолеят бариерите. Възможно е дори да намерим нова идея, възвишена хуманна визия, около която да се обединим.
На Шведската академия, Нобеловата фондация и на шведския народ, който през годините превърна Нобеловата награда в светъл символ на доброто, към което всички ние се стремим – благодаря ви!

7 декември 2017

Превод от английски: Мая Ненчева

Връзка: https://litvestnik.wordpress.com/2018/01/11/%D0%B2%D0%B5%D1%87%D0%B5%D1%80%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%B4%D0%B2%D0%B0%D0%B9%D1%81%D0%B5%D1%82%D0%B8-%D0%B2%D0%B5%D0%BA-%D0%B8-%D0%B4%D1%80%D1%83%D0%B3%D0%B8-%D0%BC%D0%B0%D0%BB%D0%BA%D0%B8-%D0%BF/#more-4873

ТЪРЖЕСТВЕНО ЧЕСТВАНЕ, ПОСВЕТЕНО НА 140 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ПЕЙО К. ЯВОРОВ

д-р Никола Бенин

покана_честване. 2 png

11 – 12 януари 2018 г.

 

ОТКРИВАНЕ

 

11 януари, 10, 30 ч.

ЦЕНТРАЛНА СГРАДА НА БАН, ул. „15 НОЕМВРИ“ № 1

ГОЛЯМ САЛОН

 

Приветствено слово на Атанас Капралов,

директор на Национален литературен музей

 

Приветствено слово на доц. Елка Трайкова,

директор на Институт за литература – БАН

 

Академично слово на проф. Михаил Неделчев

„Яворовото преминаване през света“

 

 

Връчване на наградите от национален ученически конкурс за есе

„ДУШАТА МИ Е ПЛЕННИЦА…“

 

Изложба

ПЪТ, НА КОЙТО НЕ СЪЗИРАМ КРАЯ…“

 

ПРОГРАМА

11 януари

Централна сграда на БАН, Голям салон, ул. „15 ноември“ № 1

Водещ: Людмила Малинова, ИЛ – БАН

13.30 – 13.45.Никола Иванов, Спазмите на Яворов

13.45 – 14.00. Елка Трайкова, ИЛ – БАН, „Безсъници“ – критически и приятелски прочити (1907 – 1908 г.)

14.00 – 14.15. Мария Огойска, НБУ,Писателят и неговата творба: визии на Яворов

14.15 – 14.30.Морис Фадел, НБУ, Яворовата родина

14.30 – 14.45.Юлиан Жилиев, „Отвъд, от тук далече!“. Копнеж и предел в лириката на Яворов

14.45 – 15.00. Дора Колева, ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, Демоничното начало в лириката на Яворов

15.00 – 15.15. Светлана Стойчева, НАТФИЗ, За „вълчите“ поетически жестове на Яворов

15.15 – 15.30. Сава Сивриев, ШУ „Епископ Константин Преславски“, За скиталеца и скиталчеството в лириката на Пейо Яворов

15.30 – 15.45.Венцеслав Шолце, СУ „Св. Климент Охридски“, докторант, Единичност и нерешимост. Към политическите залози на Яворовата поезия

15.45 – 16.00. Петър Велчев, ИЛ – БАН, Яворовият стих

16.00 – 16.15. Дискусия

16.15 – 16.30. Пламен Антов, ИЛ – БАН, Билингвизъм и диалектика на езика в „Подир сенките на облаците“ („Уста пиянски не едни…“)

16.30 – 16.45.Христо Трендафилов, ШУ „Епископ Константин Преславски“, Литературни извори на Яворовата „Нощ“

16.45 – 17.00Алберт Бенбасат, СУ „Св. Климент Охридски“, Стихотворението „Евреи“ в контекста на връзката Яворов – Дора Габе

17.00 – 17.15. Людмила Малинова, ИЛ – БАН, Яворов и Дора Габе

17.15 – 17.30. Катя Зографова, Национален литературен музей, Образът на Яворовата Мина у други български писатели и в спомените на съвременниците

17.30 – 18.00Дискусия


12 януари

Институт за литература, Голям салон, бул. „Шипченски проход“ № 52, бл. 17

Водещ: Елка Димитрова, ИЛ – БАН

10.00 – 10.15. Йордан Нанчев, „С тоя самотен човек бях колкото близък, толкова и далечен“. Александър Паскалев за поета и приятеля П. К. Яворов

10.15 – 10.30. Роман Хаджикосев, ЮЗУ „Неофит Рилски“, Тренът на ужаса. Карима срещу Яворов

10.30 – 10.45. Донка Билярска, Национален литературен музей, Пейо Яворов и Христо Матов като задгранични представители на ВМОРО.

10.45 – 11.00. Никола Бенин, РУ „Ангел Кънчев“, Произнесъл ли е Яворов думите в Банско: „Братя, хвърляйте фесовете. От днес сте вече свободни българи.“?: Писмата на Яворов до Лора през Балканската война

11.00 – 11.15. Мирослава Кортенска, ЮЗУ „Неофит Рилски“, Яворов и театърът

11.15 – 11.30. Мариета Гиргинова (ИЛ – БАН), Елизария Рускова (СУ „Св. Климент Охридски“), Драматургът Яворов и „Златорог“. Историята на едно премълчаване

11.30 – 11.45. Надежда Александрова, НБУ, Яворов музей

 

11.45 – 12.00. Дискусия и закриване на конференцията

 

 

Езра Паунд. Основи на четенето (първа част)

Публикувал: д-р Никола Бенин

“Основи на четенето” (1934г.), както Паунд обяснява в началото на книгата, е продължение на памфлета “Как да четем” (1929г.). “Как да четем” е “бодлив” текст, опитващ се да диагнозира проблемите в преподаването на литература. Става дума за периода (30-те години на XX век), в който изучаването на английска литература тепърва започва да се оформя като дисциплина. Памфлетът оказва известно влияние в университетите и въпреки че академиците не приемат списъците на задължителна литература, които Паунд предлага, някои от тях вземат насериозно посочените проблеми. Един от тези критици, който от своя страна ще има огромно влияние върху Новата Критика, е Ф. Р. Лийвис.
“Основи на четенето” поема в различна посока. Книгата се стреми не толкова да диагнозира някакви проблеми, колкото да посочи начини да се изучава изкуството на езика; с други думи, книгата е предназначена предимно за начинаещи писатели. 

“Основи на четенето”  е едно от най-популярните съчинения на Паунд. Въпреки (или благодарение на) типичния нетърпелив и енергичен стил, твърденията на Паунд са повече от смислени. Те изразяват любов към занаята на литературата и са вдъхновили не един писател да се захване сериозно с техническите си умения. В тази идея за литературата като занаят (която всъщност никак не е нова; тя е в основата на почти всички литературни течения преди Романтизма), се проявява иконоборството на поета. Това читателят несъмнено ще забележи в много от коментарите, насочени срещу разпространените клишета за литературата.

Тук поместваме само началото на “Основи на четенето”. Очаквайте продължение в следващите ни броеве. 

Превод от английски Олга Николова. Рисунката е на Годие Бжеска.

 

Основи на четенето

Или gradus ad Parnassum, за тези, които биха желали да се научат. Книгата не е предназначена за онези, които напълно са овладели предмета, без да са се запознали с фактите.

 

Как да изучаваме поезията

Настоящата книга има за цел да задоволи нуждата за по-пълно и по-ясно изложение на метода, очертан в “Как да четем.” Памфлетът “Как да четем” може да се възприеме като обобщение на по-динамичните и остри критически битки на автора, както и като измерване на врага. Настоящите страници би трябвало да са достатъчно безпристрастни, за да служат за учебно помагало. Авторът се надява да следва стъпките на Гастон Пари и С. Рейнах, тоест, да създаде учебник, който се чете “и за удоволствие, и за поука” от тези, които са свършили с училището; тези, които никога не са били в училище; или от изстрадалите в университета всичко, което моето поколение трябваше да изстрада.

 

Предупреждение

1  Малко след началото на книгата има бая дълга скучна част. Ученикът ще трябва да я изтърпи. В тази част се опитвам на всяка цена да избегна неясноти, с надеждата да спестя на ученика време по-късно.

2  Мрачната помпозност няма място дори и в най-щателното изучаване на изкуството, първоначално създадено, за да радва сърцето.

Строгост: мистериозно поведение на тялото, което прикрива недостатъците на ума.
Лорънс Стърн

3  Грубото отношение тук към доста на брой заслужили автори не е самоцел, а произлиза от твърдото убеждение, че единственият начин да се поддържа в разпространение най-доброто в литературата, или “да се популяризира най-доброто в поезията”, е драстично да се отдели най-доброто от огромната маса дълго смятани за достойни писания, които са затрупали всички учебни програми и са в основата на общоприетата идея – тъй пагубна, – че хубавата книга е задължително скучна.

Класиката е класика не защото спазва някакви структурни правила или се вписва в дадени определения (за които авторите най-вероятно нивга не са и чували). Едно произведение е класика благодарение на вечната си и непотушима свежест.

 

Италиански държавен ревизор, сепнат от моето издание на стиховете на Кавалканти, изрази възхищение към почти ултра-модерния език на Гуидо.

Необразовани гении постоянно преоткриват литературните “закони”, изгубени или забутани някъде от академиците.

Убеждението на автора в този ден на Новата Година е, че музиката атрофира, когато твърде се отдалечи от танца; че поезията атрофира, когато твърде се отдалечи от музиката; но това не означава, че добра музика е само танцовата музика или че поезията трябва винаги да е лирична. Бах и Моцарт никога не са далеч от телесното движение.

 

Nunc est bibendum
Nunc pede libero
Pulsanda tellus.

 

Глава Първа

 

1.

Нашата епоха е епоха на науката и изобилието. Грижата за книгата и почитта към нея като такава, присъщи на времето, когато единственото разпространение е било преписа на ръка, очевидно вече не спадат към “нуждите на обществото”, или не са необходими за опазването на знанието. Ако ще да просъществува, то Градината на Музите се нуждае от върховно оплевяване.

Надлежният метод за изучаването на поезия и добра литература е методът на съвременните биолози, ще рече, внимателно, непосредствено изследване на материята и постоянно СЪПОСТАВЯНЕ на едно “предметно стъкло” с друго.

Никой не е добре екипиран за модерно мислене, без да е разбрал анекдота за Агаси и рибата:
Докторант, екипиран с почетни награди и дипломи, отишъл при Агаси да получи последна шлифовка. Бележитият учен му дал една рибка и му казал да я опише.
Докторант: “Това е проста риба луна.”
Агаси: “Знам. Направи ѝ описание.”
След няколко минути студентът се върнал с описанието на Ichthus Selenodiplodokus или какъвто там термин се използва, за да се скрие от народния ум обикновената риба луна, семейство Seleniichtherinkus, и т.н., всичко както се намира в учебниците по зоология.
Агаси отново казал на студента да опише рибата.
Студентът произвел четири страници есе. Агаси тогава му казал да погледне рибата. В края на третата седмица рибата била в напреднал стадий на разложение, но докторантът вече знаел нещо за рибата луна.

 

Модерната наука дължи възхода си на този метод, а не на откъслеци средновековна логика, плаващи из някакъв вакуум.
“Науката не се състои в изобретяването на даден брой малко или повече абстрактни понятия, съответстващи на даден брой неща, които искаш да откриеш”, казва един французин в коментар върху Айнщайн. Не зная дали този тромав превод от френски е ясен за обикновения читател.
Първото категорично потвърждение, че научният метод е  приложим в литературната критика, се намира в “Есе върху китайската писменост” на Ърнест Фенолоза.
Окаяното състояние на официалната философска мисъл, и ако читателят наистина обмисли внимателно това, което се опитвам да му кажа, най-жлъчната обида и същевременно най-убедителното доказателство за кухотата и некадърността на организирания интелектуален живот в Америка, в Англия, в техните университети изобщо и научните им публикации като цяло, може да се види ясно в огромните трудности, които срещнах в опита си да публикувам есето на Фенолоза.
Учебникът не е място за неща, които могат да се изтълкуват като лични негодувания.
Нека да кажем, че редакторските умове и умовете на властващите в литературната и образователна бюрокрация за последните петдесет години до 1934г. не винаги са се различавали особено от ума на шивача Блоджет, който предсказал, че “шевната машина никога няма да влезе в широка употреба”.

 

Есето на Фенолоза може би беше прекалено напредничаво, за да бъде лесно разбрано. Той не обявава метода си като метод. Той се опитва да обясни китайските писмени знаци като средство за изразяване и маркиране на мисълта. Фенолоза стига до същината на нещата, до същината на разликата между действащото в китайското мислене и неработещото или заблуждаващото в голяма част от европейското мислене и език.
Основният смисъл на казаното от него мога да предам най-просто така:
В Европа, ако попиташ някого да даде определение на даден феномен, неговата дефиниция винаги се отдалечава от простите неща, които той познава пределно добре, и постепенно се губи в непозната сфера, сфера на все по-далечни и отнесени абстракции.
Така, ако му кажеш да даде определение на червено, той ти казва, че това е “цвят”.
Ако го попиташ какво е “цвят”, той ти отговаря, че това е вибрация или пречупване на светлината, или разделение на спектъра.
И ако го попиташ какво е вибрация, ти казва, че е вид енергия, или нещо от този сорт, докато не се стигне до модалност на битието, или на небитието, при всички случаи до някъде извън обхвата на неговите и твоите познания.
През средновековието, когато не е съществувала материална наука, такава, каквато я разбираме днес, когато човешкото познание не е било способно да кара автомобилите да се движат, или да предава по въздуха информация чрез електричество и т.н. и т.н., накратко, когато знанието се е състояло предимно в изработването на точни названия, се е полагало много повече грижа да се поддържа терминологията; и прецизността в употребата на абстрактни термини може би е била (най-вероятно е била) по-висока.
Имам предвид, че средновековният теолог е внимавал да не даде определение на “куче”, чрез понятия, еднакво приложими към зъбите на кучето или козината му, или към звуците, които животното издава, докато пие вода; но всичките ви учители ще ви кажат, че науката се е развила по-бързо след като Бейкън е предложил непосредственото изучаване на явленията в природата, и след като Галилео и другите са престанали толкова да обсъждат нещата и са започнали наистина да ги наблюдават, и да изобретяват средства (като телескопа), чрез които да ги наблюдават по-добре.

Най-полезният член на семейство Хъксли е подчертал факта, че телескопът не е бил просто идея, а съвсем определено техническо постижение.

В противовес на метода на абстракцията, или на дефинирането на нещата чрез все по-общи понятия, Фенолоза поставя научния метод, “който е методът на поезията”; той е различен от този на “философската дискусия”, и съответства на подхода на китайците в техните идеограми или в тяхната образна писменост.

Да се върнем към началото на човешката история. Най-вероятно знаете, че съществува говор и писмена реч, и че има два вида писменост, едната – на основата на звука, а другата – на рисунъка.

С едно животно общувате чрез няколко прости жестове и звуци. В книгата за примитивните езици на Леви-Брюл се споменава за езици, все още дълбоко свързани с мимикрията и жеста.
Египтяните най-накрая използвали опростени рисунки в пресъздаването на звуците, но китайците все още използват опростени рисунки КАТО рисунки, което ще рече, че китайската идеограма не се опитва да бъде образ на звук или да бъде писмен знак, напомнящ за даден звук, а е все още образ на действителен предмет; на предмет в дадена позиция или взаимоотношение, или в дадена комбинация от повече предмети. Идеограмата означава предмет или действие, или ситуация, или атрибут, отнасящ се към няколко изобразени предмети.
Годие Бжеска, който имаше навика да изучава действителната форма на нещата, беше способен да разчете немалко китайски знаци без ПРЕДВАРИТЕЛНА ПОДГОТОВКА. Той казваше, “Ама разбира се, вижда се, че това е кон” (или крило на птица, или каквото и там да било).
Чрез таблици, които показват в едната колона примитивните китайски знаци и в другата съвременните, “условно приети” знаци, всеки може да види как идеограмата за човек или дърво или изгрев се е развила; или как е била “опростена”, сведена до най-същественото в първите рисунки на човек, дърво или изгрев.

Така

 

Но когато китаецът искал да създаде образ на нещо по-сложно, или образа на някаква обща идея, как е подхождал?

Трябва да се дефинира червения цвят. Как да го стори чрез образ, който не е просто нарисуван с червено мастило?

Китаецът (или предшествениците му) нарежда опростените рисунки на

РОЗА                        ЧЕРЕША
РЪЖДА                    ФЛАМИНГО

Това, както забелязвате, е точно подходът на биолога (макар и в много по-сложен вид), когато той нарежда за сравнение няколкостотин или няколко хиляди стъкла, и започва да избира кое е нужно и кое не в обосноваването на по-общо твърдение. Нещо, което отговаря на случая, което е приложимо към всички случаи.
Китайската “дума” или идеограма за червено се основава на всеобщо ПОЗНАТИ неща.

(Ако идеограмното писмо се беше развило в Англия, писателите биха заменили фламингото с нещо не чак толкова екзотично, като например червеношийка.)

Фенолоза разкрива как и защо език с такава писменост ПРОДЪЛЖАВА ДА БЪДЕ ПОЕТИЧЕН; такъв език просто не може да не бъде поетичен, да не остане поетичен, за разлика от колона английски печатарски шрифт.

Той почина, преди да успее да публикува и да обяви своя “метод”.

Независимо от всичко, това е ПРАВИЛНИЯТ МЕТОД да се изучава поезия, или литература, или живопис. Това е всъщност начинът, по който онези членове на човешката общност, надарени с ум, винаги СА ИЗУЧАВАЛИ живописта. Ако искаш да откриеш нещо за художественото изкуство, отиваш в Националната галерия, или салонът “Каре”, или Брера, или Прадо, и ГЛЕДАШ картини.
За всеки един човек, който чете книги върху живописта, има поне 1000 които отиват да ВИДЯТ самите картини. Слава Богу!

 

ЛАБОРАТОРНИ УСЛОВИЯ

Поредица съвпадения ми позволиха (1933г.) да демонстрирам тезата на “Как да четем” чрез средства, по-близки до поезията от живописта. Група сериозни музиканти (Герхарт Мюнк, Олга Ръдж, Луиджи Сансони), с общинската зала на наше разположение (в Рапало), представихме, между други неща, следната програма:

10 окт.
От ръкописа Чилесоти. Транскрипция на Мюнк: Франческо да Милано: “Канцоне дели Учели”, преработка на Клеман Жанекен.
Джовани Терци: Сюита ди Бало.
Корели: Соната в Ла мажор, за две цигулки и пиано.
Йохан Себастиан Бах. Соната в До мажор.  ditto
Дебюси: Соната за пиано и цигулка.

5 дек.
Колекция Чилесоти: Севери: две арии
Ронкали: Прелюдия
Джигуа, Пасакалия
Бах: Токата (за соло пиано, ред. Бусони).
Бах: Концерт в Ре мажор за две цигулки и пиано.
Равел: Соната за цигулка и пианофорте.

 

Нямаше нищо случайно. Целта на експеримента се състоеше в това, след тези два концерта присъстващите да научат много повече за връзките, относителната тежест и т.н. на творчеството на Дебюси и Равел, отколкото биха научили, прочитайки ВСИЧКАТА критика върху двамата композитори.

Най-добрата книга с музикална критика, която някога съм чел, е “Стравински” на Борис Шльоцер. Какво научих от нея, което не знаех преди?
Оценявам интелектуалната пълнота на Шльоцер и неговата изчерпателност. Очарован бях от едно изречение в книгата, което си спомням (приблизително): “Мелодията е най-неестественото нещо в музиката”, което ще рече, че е най-отдалечена от това, което композиторът намира ПО НАЧАЛО, съществуващо в готов вид в природата и което той може само да копира или пресъздава. Затова в мелодията е коренът, началото, теста, и т.н.
Това е афоризъм, общо твърдение. На мен ми се струва безусловна истина. Възможно е да се използва за мерило на Стравински или който и да е друг композитор. НО какво допринася за действителното познаване на Стравински? Където Шльоцер говори за творби, които съм чувал, разбирам по-голямата част от казаното, може би дори всичко.
Където говори за творби, които не съм чувал, разбирам “общата идея”, но не придобивам истински познания.
Последното ми впечатление е че му е бил даден доста неизгоден случай, че е направил каквото е могъл за своя клиент, и в крайна сметка нищо не е направил за Стравински, въпреки че е обяснил защо композиторът е тръгнал в грешна посока или защо не е могъл да постъпи другояче.

 

2.

Всяко обобщение е като банков чек. Стойността му зависи от наличието на средства в сметката. Ако г-н Рокфелер напише чек за един милион долара, чекът може да е валиден. Ако аз напиша чек за един милион, това е шега, измама, няма никаква стойност. Ако някой ме вземе на сериозно, подписването на чека става престъпно деяние.

Същият принцип действа при чековете за знание. Ако Маркони каже нещо за ултракъсите вълни, думите му имат ЗНАЧЕНИЕ. Смисълът им може да бъде преценен от човек с ПОЗНАНИЯ в областта.
Не приемате чек от хора, които нямат препоръки. В литературата, “името” на писателя е неговата препоръка. След известно време той разполага с някакъв кредит. Може да е добър кредит, може да е като на покойния г-н Крюгер.
Езиковата обосновка на един банков чек е като тази на всеки друг чек.
Чекът, ако е валиден, в крайна сметка осигурява доставката на нещо, което желаете.
Едно абстрактно или общо твърдение е ВАЛИДНО, ако в крайна сметка отговаря на фактите.

НО един неспециалист не може от пръв поглед да каже дали е валидно или не.

Това обяснява (пропускам тук редица междинни стъпки) … това обяснява почти пълния застой на знанието през средните векове. Абстрактните спорове не са тласнали човечеството напред, нито пък бързо са разширили границите на познанието.

 

ИДЕОГРАМНИЯТ МЕТОД ИЛИ МЕТОДЪТ НА НАУКАТА

Закачете картина на Карло Долчи до картина на Козимо Тура. Г-н Бъгинс ще предпочете Долчи и нищо не може да сторите по въпроса, но можете сериозно да му попречите да спретне фалшива преподавателска традиция, основана на предположението, че Тура никога не е съществувал или че неговите качества като художник не съществуват, или са извън обсега на възможното.
Едно общо твърдение има стойност единствено СПРЯМО познатите ни факти и предмети.

Дори и твърдението на невежата да е “вярно”, то оставя езика или перото му без особена валидност. Той не ЗНАЕ за какво говори. Ще рече, не знае какво казва и не влага значение по начина, по който един човек с опит би вложил – и реално влага – значение в думите си. Така един младеж може да е “прав”, без да успее да убеди стареца, който се заблуждава и който може да е в заблуда, но все пак да знае много повече от младежа.
Едно от удоволствията на средната възраст е да разбереш, че си бил ПРАВ, и че си бил прав за много повече неща, отколкото си предполагал, когато си бил на седемнадесет и на двадесет и три години.
.           .           .           .           .
Това по никакъв начин не премахва нуждата от логика, от догатки, от интуиция или цялостни възприятия, или просто от това “да виждаш как нещата Е ТРЯБВАЛО ДА БЪДАТ”.
Има обаче много общо с добрия словесен изказ и със способността успешно да изразяваме убеждения.

 

 

 

Глава Втора

 

Що е литература, що е език, и пр.??

Литературата е език, зареден със значение.

“Добрата литература е просто език, зареден със значение до възможно най-висока степен”. (Е.П. в “Как да четем”)

А езикът?
Говорим или писмен?
Говоримият език е шум, който се разпределя в система от грухтения, съскания, и т.н. Наричат го “членоразделна” реч.
“Членоразделна” означава, че се разделя на зони, и че известен брой хора са се договорили относно категориите.
Ще рече, малко или повече има съгласие относно различните звуци, представени от
а, б, в, г, и пр.

Писменият език, както споменах в предишната глава, може да се състои от знаци (в Европа, и т.н.), означаващи тези различни звуци.
Малко или много има съгласие, че групите звуци или знаци ще съответстват малко или много на даден предмет, действие или състояние.

котка, ход, розово.

Другият тип писмен език започва с рисунката на котка, или на нещо в движение, или нещо съществуващо, или на група предмети, които се проявяват при определени условия, или които имат общо качество.

 

ПОДХОД

Няма толкова голямо значение – в наше време – откъде ще започнеш изучаването на някой предмет, стига да продължиш, докато не се върнеш в началната точка. Все едно разполагаш със сфера, или куб; трябва да продължиш, докато не го огледаш от всички страни. Или ако предпочитате да си представяте стол или маса, трябва да продължите, докато нещото не се сдобие с три крака и стои изправено, или четири крака и не може да се катурне прекалено лесно.

КАКВА е ПОЛЗАТА ОТ ЕЗИКА? ЗАЩО ДА УЧИМ ЛИТЕРАТУРА?

Езикът очевидно е бил създаден, и очевидно се ПОЛЗВА, за общуване.

“Литературата е новина, която завинаги ОСТАВА новина.”

Тези неща са въпрос на степенуване. Общуването може да е малко или повече прецизно. ИНТЕРЕСЪТ на едно изказване може да е повече или по-малко дълготраен.
Интересът ми, например, към “Да сюе” [“Великото учение”] на Конфуций е неизчерпаем, същото важи за интереса ми към Омировите поеми.
Много е трудно да прочетеш един и същи детективски роман два пъти. Или да кажем само много добро “криминале” издържа на втори прочит, и то след дълъг интервал, и понеже човек му е обърнал толкова малко внимание първия път, че нищо не си спомня.

Гореспоменатите са естествени явления, те служат за мерило, или измервателни инструменти. Няма двама души с еднакви “мерила”.
Критикът, който не изказва собствени твърдения, in re измерванията, които сам е направил, е просто неблагонадежден критик. Той не измерва, а копира резултатите на други.

KRINOда събираш сам за себе си,            да избираш. Това означава думата.

Никой не е дотам глупав, че да ме накара аз да му избирам кон, или дори автомобил.
Пизанело рисувал коне така, че картините му оставяли незабравим отпечатък, и дукът на Милано го пратил в Болоня да КУПУВА коне.
Защо този трезв “конски” принцип да не може да се приложи в литературата е, и си остава, загадка за мен.
Пизанело явно е НАБЛЮДАВАЛ конете.
Човек би си помислил, че всеки, който иска да научи нещо за поезията би сторил едно от двете или и двете от тези именно неща: ДА ГЛЕДА или да слуша стихове. Дори може и да се позамисли върху тях?
И ако имаше нужда от съвет би отишъл при човек, който ЗНАЕ нещо относно поезията.

Ако искате да научите нещо за автомобила къде бихте отишли: при онзи, който прави автомобили и ги кара, или при онзи, който само е чувал за тях?
И измежду двама мъже, които правят автомобили, бихте избрали онзи, който е построил добър автомобил или онзи, който си е оставил ръцете?

Бихте погледнали самата кола или само техническите спесификации?

В поезията има, или изглежда, че има много неща, които заслужават да бъдат погледнати. А в същото време, има много малко достоверни технически спесификации.

Данте казва: “Кансоната е композиция от думи с музикален аранжимент”.

Не съм срещал по-добро определение, което да послужи за начало.

Коулридж и Де Куинси са казали, че качествата на “един голям поет присъстват навсякъде в творчеството му, но никъде не са ясно различими като съсредоточие на вълнение”, или нещо от този род.
Като начало това е по-опасно. Твърдението вероятно е вярно.
Твърдението на Данте е по-доброто начало, защото се основава на нещо, което читателят или слушателят реално вижда или чува, вместо да отклонява вниманието му от действителността към някаква приблизителна дедукция или предположение, ПРОИЗЛИЗАЩО от действителността, и за което видимите доказателства могат да се базират само на даден частен случай.

 

 

Глава Трета

1.

Литературата не съществува във вакуум. Писателите като такива имат определена социална функция в права пропорционалност на способностите им КАТО ПИСАТЕЛИ. Това е главната полза от тях. Всички други ползи са относителни, или временни, и могат да се разглеждат само от гледната точка на този, който ги оценява.
Защитниците на дадени идеи могат да ценят повече автори, съгласни с вижданията им, отколкото автори, които не споделят вижданията им; те могат да предпочитат, и често наистина предпочитат, второкачествени писатели от тяхната партия или от тяхната църква, за сметка на добри писатели от различна партия или църква.
Но има един критерий за оценка, който не зависи от гледната точка.
Добрите писатели са тези, които поддържат езика действен. Ще рече, поддържат го точен, поддържат го чист. Няма значение дали добрият писател иска да бъде полезен, или дали лошият писател има желание да навреди.
Езикът е най-важното средство за общуване между хората. Ако нервната система на едно животно не праща сигнали за усещания и стимули, животното атрофира.
Ако литературата на една нация изпадне в упадък, нацията атрофира и загнива.
Без език законодателят не може да създава закони за доброто на обществото, началникът не може да командва, народът (ако става дума за демократична страна) не може да дава инструкции на своите “представители”.
Замъгленият език на мошеническите класи обслужва само временни цели.
Ограничени средства за общуване in re специализирани предмети навлизат чрез математически формули, чрез пластичните изкуства, чрез диаграми, чрез чисто музикални форми, но никой не би предложил да заменим с тях ежедневната реч, нито пък някой би сметнал, че това е желателно или дори възможно.

 

UBICUNQUE LINGUA ROMANA, IBI ROMA

Древна Гърция и Рим са цивилизовали ЧРЕЗ ЕЗИКА. Езикът е в ръцете на писателите.

[и страшна за тълпите безсловесни, / Смъртта…]

[В квадратни скоби в оригинала “insults o’er dull and speechless tribes”; стих от сонет 107 на Шекспир, тук в превода на Валери Петров; буквално “(смъртта)  тържествува над невежи и безсловесни племена” – бел. пр.]

Но този език не служи само за хроники на велики дела. Хораций и Шекспир може да провъзгласяват монументалната му и мнемонична стойност, но това не изчерпва нещата.
Рим започва своя възход с езика на Цезар, Овидий и Тацит, и упада с надпреварата в реторика, ‘изказа, укриващ мисълта’ на дипломатите, и прочие.

 

Както добрият доктор не може да седи мирно и доволно, докато някое неуко дете се заразява с туберкулоза, мислейки си, че яде сладкишчета с мармалад, човекът надарен с разум не може да седи спокойно и примирено, докато страната му оставя литературата да западне и отвръща с презрение на доброто писане.

Много е трудно да накараш хората да разберат, че упадъкът на литературата, за този, който знае какво такъв упадък предполага и до какво води като последици, предизвиква възмущение, независещо от личните интереси. Почти невъзможно е да изразиш такова възмущение, без да те нарекат “озлобен” или нещо от този род.

И въпреки всичко, “държавникът не може да управлява, ученият не може да обявява своите открития, хората не могат да избират мъдрото решение без помощта на езика”, и всичките им дела и условия на работа зависят от пороците или добродетелите на тяхната реч.

Един народ, който свиква с мърлявост в писмеността си, изпуска юздите на собствената си държава и на своето благоденствие. И тази разпуснатост и безпорядност са далеч по-сложни и по-позорни от накъсан и объркан словоред.
Засегнати са взаимоотношенията на изказ и значение. Обърканият словоред може да се дължи на стремеж към искреност, и едно сложно построено изречение може да бъде сложно построен камуфлаж.

 

2.

Цялата човешка мъдрост не се съдържа в нито един език, и нито един език сам по себе си не е СПОСОБЕН да изрази всички форми и степени на човешкото познание.
Това е доста неприятна на вкус доктрина. Но не мога да я пропусна.
Хората понякога развиват същински фанатизъм в защитата на идеи, “фиксирани” в езика им. Това са най-общо казано “предразсъдъците на нацията” (която и да е нация).
Различни климати и различна кръв произвеждат различни нужди, различни импулси, различни неохоти, различни пропорции между различни видове напъни и спирачки, различни строежи на гърлото, и всички те оставят своите следи в езика и го правят повече или по-малко податлив на дадени видове общуване и оформяне на мисълта.

АМБИЦИИТЕ НА ЧИТАТЕЛЯ може да са посредствени и амбициите на всеки читател са своеобразни. Учителят може да се стреми към обучението на тези, които най-много искат да се научат, но при всички случаи той може да започне с един “ордьовър”, може да предложи списък с литературата или списък на творбите в дадена част от литературата, заслужаващи да бъдат изучени.

Първото затъване в инертност може да дойде от липса на обхват в изучавания предмет, или просто от нежелание да се отдалечиш от дадена област на полупознание. Най-голямата пречка на напредъка вероятно представляват учителите, които знаят малко повече от широката публика, но искат да експлоатират частичните си познания и се противопоставят на всякакво усилие да научат нещо повече.

 

 

Глава Четвърта

1.

“Добрата литература е просто език, зареден със значение до възможно най-висока степен”.

Dichten = condensare.

Започвам от поезията, защото тя е най-съсредочената форма на словесен изказ. Базил Бънтинг, докато тършувал из немско-италиански речник, намерил доказателство, че идеята за поезията като съсредоточеност и сгъстеност е почти толкова стара, колкото самият немски език. “Dichten” е глаголът на немски, съответстващ на съществителното “Dichtung”, поезия, и лексикографът предал значението на глагола на италиански със “сгъстявам” [“condensare”].

Зареждането на езика със значение се извършва по три основни начина: Наследяваш езика такъв, какъвто родът ти го завещава, думите имат значения, които са “влезли под кожата на народа”; немците казват “wie einem der Schnabel gewachsen ist”, както израства човката. И добрият писател избира думите си по “значението” им, но това значение не е нещо установено, не е нещо само по себе си, какъвто е ходът на кон или пешка в шаха. То има корени, носи асоциации, идва с история, как и къде думата е била използвана по предвидим начин, и къде употребата ѝ е била блестяща и незабравима.
Едва ли можеш да споменеш “incarnadine”, без някой от слушателите ти да се сети за един определен стих [на Шекспир].
Цифрите и имената на човешки изобретения носят твърди, отсечени значения. Тоест, значения по-натрапчиви от асоциациите на една дума.
Колело сега носи твърдо значение.
Но тандем, или “колело за двама”, сигурно ще извиква образа на отминало десетилетие по мисловния екран в главата на читателя.

Неизброими са различните характеристики, които хората могат да свържат с дадена дума или даден тип дума, и в по-голямата си част те варират при всеки индивид.

Оказва се, че за да намериш набор ОБЕКТИВНИ категории относно думите, трябва да търсиш, почти без изключение, в Дантевите критически съчинения. Данте нарича някои думи “мазни”, други “рунтави”, заради ЗВУЦИТЕ им. Или pexa et hirsutа, сресани и рошави.
Той ги разделя също спрямо различните им асоциации.

 

ВЪПРЕКИ ТОВА, думите се зареждат със значение основно по три начина, които се наричат фанопоея, мелопоея, логопоея. Употребяваш думата, за да предизвикаш във въображението на читателя някакъв образ, или зареждаш думата чрез звучност, или използваш групи от думи, за да създадеш мисловен заряд.
По третия начин поемаш големия риск да използваш думата в особено отношение спрямо нормалната ѝ “употреба”, тоест, спрямо контекста, който читателят очаква, в който е свикнал да я вижда.
Тази техника се овладява последна, може да служи само на усъвършенстваните.
(Ако искате наистина да разберете за какво говоря, ще трябва в крайна сметка да прочетете Проперций и Жюл Лафорг.)

АКО ИЗУЧАВАХТЕ ХИМИЯ, учителят би ви казал, че съществуват определен брой химични елементи, определен брой най-често срещани химични вещества, вещества най-често употребявани, или най-лесно намируеми. И за да бъдат нещата ясни, в учебните експерименти ще използвате тези вещества в “чист” вид или във възможно най-чист вид.

АКО БЯХТЕ СЪВРЕМЕНЕН счетоводител, вероятно щяхте да водите счетоводството чрез папки със закачащи се листа, за да може компанията да разделя архивите от онези факти, които влизат в ежедневна употреба, или които най-често са нужни за някаква справка.

Подобни удобства са възможни и в изучаването на литературата.

Всеки аматьор любител на живопис знае, че днешните галерии слагат голямо ударение на “доброто закачане”, тоест, на закачането на важни картини на места с добра видимост, за да не се изморяват очите, и да не се налага посетителят да се лута из безкрайни коридори, накачени с боклуци, само за да намери един шедьовър.
В този момент не мога да не вместя тук списък категории, които датират доста отпреди моя памфлет “Как да четем”.

 

2.

Когато започнете да търсите “чистите елементи” в литературата, ще установите, че литературата е била създавана от следните видове писатели:

1   Изобретатели. Тези, които са положили нови процеси, или чиито творби ни дават първия съществуващ пример на даден процес.

 

2    Майсторите. Тези, които съчетават нови процеси и които ги използват еднакво добре или по-добре от изобретателите.

 

3   Разводнителите. Тези, които пристигат на сцената след първите два вида и не могат да свършат работата толкова добре.

 

4    Добри писатели без особено различими качества. Писатели, имали късмета да се родят в период на разцвет на литературата на дадена страна или в период на “здравословност” в някой клон на литературата. Например поети, писали сонети по времето на Данте; поети, писали лирика по времето на Шекспир и  няколкото десетилетия след него; или писатели на романи и разкази във Франция, след като Флобер им е показал как се пише.

 

5   Белетристи. Тоест, писатели, които нищо не са изобретили, но са се специализирали в определен вид писане, които не са смятани за “велики хора” или за автори, които са се опитали да пресъздадат живота или своята епоха във възможно най-пълен вид.

 

6   Тези, които създават модни мании.

 

Докато читателят не изучи първите два вида писатели, не ще може да придобие представа за литературата като изкуство. Може да разбере какво “харесва”. Може да бъде “съвършен книголюбец”, с голяма библиотека от красиви издания, подвързани с най-великолепни корици, но не ще може да пресее и да оцени стойността на една книга спрямо другите, и ще бъде по-объркан и неспособен да се произнесе върху нов автор, който “скъсва с традицията”, отколкото върху книга от преди осемдесет или сто години.
Никога не ще разбере защо специалистът се дразни от него, когато го чува да повтаря втора-трета ръка мнения за достойнствата на любимия му лош писател.

 

Докато сами не се заемете с измерването на областта и с внимателното изследване на релефа, можете поне да се въздържате и да не повтаряте чуждите мнения на:

1   Хора, които никога не са написали нещо от значение.

2   Хора, които не са поели риска да публикуват резултатите на собствените си измервания и изследвания, дори да са се заели да ги извършат.

 

3.

КОМПАС, СЕКСТАНТ, ОРИЕНТИРОВЪЧНИ ЗНАЦИ

Нека ученикът да събере всички сили и да се приготви за най-лошото. Идва ред на списъка от минимум неща, които трябва да прочете, ако иска да бъде способен да оцени стойността на някоя новоиздадена книга. Имам предвид, както би могъл да прецени дали един овчарски скок е впечатляващ, или дали еди-кой-си тенисист има и най-малък шанс да се състезава за купата “Дейвис”.

Може да си мислите, че е безопасно да се публикува такъв списък, или че е “последното нещо, което читателят би разбрал накриво”. Но когато хората не се стараят да разберат какво иска да каже писателят, изглежда всичко може да бъде криворазбрано.

С оглед на списъка, който следва, един находчив или просто наивен заядливец ме обвини, че съм включил някои стихотворения в списъка, защото аз самият съм ги превел на английски. Явно не му е хрумнало, че след двадесет и пет години търсене съм превел стихотворенията именно ЗАЩОТО те заемат ключови позиции или са най-добрите примери. Същият надмина себе си, когато спомена, че за стихотворението на Бион съм се сетил в последствие и че съм се объркал с друго стихотворение на Мосх, преведено от него самия. Ето това се получава като се опитва човек да не досади и да положи нещата в минимални граници.
От Омир и Сафо Бион го делят векове. При изучаването на първата част от списъка, вниманието ще се съсредоточи, мисля, върху самото ПИСАНЕ, върху сюжета, историята, яснотата на изказа, но няма да бъде естествено привлечено към мелодичните похвати, към хармонизирането на думите, тяхното ЗВУЧЕНЕ и в крайна сметка тяхното значение, съчетано с мелодия.
Бион съм сложил с трубадурите, за да създам контраст и читателят да си даде сметка, че половин дузина мелодични похвати не изчерпват предмета.

НЯКЪДЕ ТУК уплашеният читател сяда на средата на пътя, изува си обущата и започва да нарежда, че “не е лингвист” или че просто е невъзможно да научи всички тези езици.
Трябва да се разделят читателите, желаещи да станат експерти, от читателите без такива стремления; и трябва да се разделят, тъй да се каже, тези, които искат да опознаят света, от онези, доволни да познават САМО МАЛКАТА ЧАСТ, КОЯТО TE САМИТЕ НАСЕЛЯВАТ.

Когато става въпрос за поезия, невероятно много хора не искат да повярват, че тяхната страна не заема ЦЯЛАТА повърхност на земята. Самата идея някакси ги обижда.

И при все това, максимална фанопоея (предизвикването на картинен образ в ума) е постигната в китайската поезия, вероятно благодарение на особената им писменост.
Сред познатите ми езици (а те не включват персийски и арабски) максимална мелопоея се среща в старогръцкия, с някои забележителни постижения в провансалския, които не се срещат в старогръцкия и са от друг ТИП.

И е мое твърдо убеждение, че човек научава повече за поезията от внимателното изучаване и познаване на няколко от най-добрите стихотворения, отколкото от лутането из безброй много. Във всеки случай, много от фалшивостта в обучението се дължи на грешното предположение, че стихотворенията, познати на критика, са по необходимост най-добрите.
Моите списъци са начална точка и предизвикателство. Предизвикателството е хвърлено вече години наред и никой не го е приел. Появяват се оплаквания от общ характер, но никой не е предложил алтернативен списък, нито някой е показал стихотворения по-добри в дадено отношение или с някое свое качество.
Преди доста години един музикант ми каза: “Но няма ли едно място, откъдето да извлечеш всичко наведнъж (цялата поезия, тоест), както ние имаме Бах?”
Няма такова място. Вярвам, че ако някой наистина изучи старогръцки, почти “всичко” може да извлече от Омир.
Не съм намерил и половин страница в Омир, която да не съдържа мелодично изобретение, имам предвид мелодично изобретение, непознато и ново. От друга страна, в Омир открих и въображаемия наблюдател като похват, нещо, което през 1918г. смятах за лично постижение на Хенри Джеймс.
Омир казва, “опитният войник би забелязал”. Чисто литературните качества на Омировия епос са накарали един доктор да напише книга в опит да докаже, че Омир трябва да е бил военен лекар. (Когато пише за различни удари и ефектите им, раните са описани с точност, подходяща за доклада на коронер.)
Един друг френски учен е показал, че географските данни в “Одисея” са верни; не както би ги намерил в учебник по география или на карта, а както би ги открил чрез “periplum”, тоест, така, както морякът би ги открил, плавайки покрай брега.
Новините в “Одисея” продължават да бъдат новини. Одисей е все още “много човечен”, в никакъв случай не е сламена кукла, или издокарана фигурка, взета от някой гоблен. Много е трудно да се опишат разговорите у Омир, иронията и т.н., без да се използват неологизми, които моят издател ме съветва да избягвам. Единственият четим превод на тази част от Омир е направеният от Амадис Жамен, secretaire et lecteur du Roy (Хенри III Френски). Той нарича Одисей “ce rusé personnage”.
Не можеш да сложиш Омир наред с Вергилиевата “Енеида”. Одисей е подчертано “хитрец”, будният тарикат Одисей. Спътниците му почти всичките страдат от нещо, което ще да е гръцкият еквивалент на психична травма от войната.
И езикът в разговорите е също толкова жив, колкото когато някой персонаж на Едгар Уолъс казва “Загубихме един клиент”.
Уилям Бътлър Йейтс е достатъчно почитан, за да бъде цитиран сега в учебник. Бездната между Омир и Вергилий може неблагочестиво да се илюстрира с един от любимите анекдоти на Йейтс.
На някакъв прост моряк му хрумнала идеята да учи латински и учителят го почнал с Вергилий; след много уроци го попитал нещо за героя.
Казва морякът: “Кой герой?”
Отвръща учителят: “Как кой, Еней, героят”.
Казва морякът: “А, герой, той ли е герой? Боже, аз го мислех за калугер!”

pesni397

Връзка: http://peatnekoga.com/issue-021/pound-abc-reading1/

 

Мотивът Едип в поезията след 90-те години на XX век

Публикувал: Никола Бенин

“Литературен вестник”, год. 26, бр. 31, 4-10.10.2017

10_max-ernst-oedipus-from-une-semaine-de-bontecc81-1934Худ. Макс Ернст

Някои наблюдения върху образа на Едип и поезията след 90-те години на XX век

В началото 90-тегодини на XX в. до средата на десетилетието образът на Едип е забележим чрез преводи, театрални постановки и поетически текстове, а в края на хилядолетието и в първите години на XXI в. преобладават студиите и монографиите. Но през периода 1946 – 1989 г. липсата на този образ е осезаема, както като обект за интерпретация, така и като нови преводи или издания на трагедията. Недоизказаността, липсата на говорене и своеобразното табуиране от психоаналитична гледна точка е вече симптом. Този симптом може да бъде прехвърлен върху обществото и темите, по които води разговор и по които мълчи. Чрез подобно разглеждане на липсата или наличността на „мотива Едип“ можем да го откроим като политически положен в българската култура. Освен това чрез него бихме могли да  направими връзката модернизъм – постмодернизъм, като се има предвид липсата на Едиповото присъствие като сюжет, публикация, превод на трагедията на Софокъл и като тема за творчески интенции по време на социализма – изключение правят стихотворенията „Едипов комплекс“ на Константин Павлов и „Едип“ на Миглена Николчина, както и включването в сборника „Антични трагедии“ (1977) на трагедията „Едип цар“ пред 70-те години[1].

Настоящият текст си поставя за задача да акцентира върху образа на Едип и Едиповия комплекс в съвременната българска поезия от 90-те години, но преди това ще очертае интереса към Софокловата творба „Едип цар“ и някои свързани с нея публикации. По този начин ще се опитам да положа този образ и мотив в обществено-културната ситуация от края на XX в., като няма да разглеждам ключовата за
90-те пиеса на Кирил Мерджански „Тирезий слепият“, която е вече подробно анализирана от  Амелия Личева и Камелия Спасова[2].

Интересът към образа на Едип и по-специално към трагедията на Софокъл „Едип цар“ датира от създаването на модерната българска държава. Първият превод на откъс от трагедията е осъществен през 1884 г. чрез включването му в „Българска христоматия“ на Иван Вазов и Константин Величков. Бихме могли да изкажем предположението, че появата на трагедията пред българската общественост е ментално обвързано с такива исторически събития от българската история като Съединението на България от 1885 г. Цветан Ракьовски коментира, че включените текстове в „Българска христоматия“ „не съществуват сами по себе си, а като текстове образец. Това би трябвало да се разбира така: пасажите от „Едип цар“ (с. 351) или „Шильонския затворник“ (с. 200) губят своя начален хоризонт на въздействие; в рамките на христоматийна сбирка в 1890 г. те започват да хармонизират функциите си – бидейки образцови, творбите на всички автори… придобиват „обществена функция да създават самото общество“[3].

Първият превод на цялостния текст на трагедията е направен от Александър Балабанов и излиза през 1911 г. Преводът на Балабанов се преиздава многократно, като до 1946 г. има около 12 издания и чрез тези сравнително ритмични преиздавания можем да забележим през 1927 – 1937 г. първия спад в издателската политика към „Едип цар“. Между 1921 и 1925 г. излизат три издания на трагедията с превод от Гео Милев[4]. Спадът в издаването на трагедията „Едип цар“ е не толкова в периоди на икономически кризи, колкото в периоди, в които се установява някакъв вид еднолична власт. В броя, посветен на психоанализата, на сп. „Литературата“ от 1995 г., в статията си „Едип, Фройд и ние“[5] Андре Грийн твърди, че „обществата имат – То, Аз, свръх-Аз“ и също имат Едипов комплекс, но също така, че не всеки от нас е Едип, тъй като само онези, които са поразени от „чума“, предприемат цялостно разследване. Бихме могли да разглеждаме всяка криза в българското общество като в ситуации на чума, с която то следва да се справи.

От 9 септември 1944 до 1946 г. са реализирани 5 издания (всички излизат през 1946 г.[6]) на трагедията „Едип цар“. След това настъпва период на своеобразно табуиране на трагедията, нейното изтласкване от издателския интерес и от културната памет. Любопитно е, че през 90-те години също не излиза самостоятелно издание на трагедията, но за нея започва да се говори, като това говорене/писане измества „Прикованият Прометей“ и „Антигона“. Тя става част от политически изказвания и от културния живот на страната[7]. След 2002 г.[8], в сравнение с 90-те години на XX в., когато излизат ключови публикации, свързани с Едип, интересът към мита и трагедията отслабва. Подновяване се наблюдава около 2011 г. чрез сборника „Съдбата на Едип – Българските маршрути“ (2011) и брой 17 от 2011 г. на „Ах, Мария“ с темата за Античността, статията на Боян Манчев „Логика и енигма: Образцова политическа фикция на „Едип цар“[9]. Към 2017 г. интересът към Едип също отбелязва възход чрез новия превод на Георги Гочев на трагедията на Софокъл – „Едип тиран“, спечелил награда от конкурса за нова българска пиеса на Нов български университет и чрез семинара „Литература и психоанализа: Едип“, който се провежда през академичната 2016 – 2017 г. в Софийския университет „Св. Климент Охридски”.

Периодите на повишаване на интереса към мита и трагедията за Едип могат да бъдат разглеждани като свързани с исторически моменти, в които се изисква отговорност от властовите инстанции, а също и с процеси на интелектуално и обществено движение. Едно от питанията, които естествено прорастват, е дали чрез Едип не се въплъщава комплексът на управника към закона, а от друга страна, не се ли показва, че за благото на суверена управникът следва да извърши ред действия. Дали в акта на издателския отлив от трагедията не бихме могли да прозрем жестове, чрез които властта се опитва да изтласка и да заличи гласа на съвестта и на отговорността, които биха могли да проговорят чрез творби като „Едип цар“ на Софокъл или  „Вакханки“ на Еврипид[10]? Това питане е особено актуално за времето на комунизма, поради несъществуването на частни издателства.

Чрез мита за Едип, от друга страна, може да се мисли българският постмодернизъм, който идва не само като естетически, но и политически жест към тоталитарната култура. Макар предимно да се говори за връзката с други митове – като Одисей[11], а също и за Езопов комплекс[12], чрез образа на Едип се изговаря настояването за търсене на отговорност от комунистическото управление, което може да бъде провидяно като носещо чумата. В романа си „Непосилната лекота на битието“ Милан Кундера привежда като пример мита за Едип, за да покаже, че незнанието не е основание за невинност. Българският постмодернизъм, от своя страна, също така не търси и не се задоволява с оправдания.

Освен в хуманитаристиката, естествено, през 90-те години интересът към Едип – и  към мита, и към трагедията, е заявен и в психоанализата и в политическите изказвания. Показателна е статията от 1993 г. „СДС повтори „Едип цар“ на българска сцена[13]“, която е публикувана в защита на президента Желю Желев, а чрез публичното изгаряне на портрета му от бившите му съпартийци авторът разпознава жеста на Лаевото убийство.

Важен текст за 90-те години е есето „Българският Едип“ от Златомир Златанов. То е публикувано през 1998 г. в сп. „Страница“ и не само обговаря българския преход като несъстоял се, но го прави през фигурата на Едип като поредица от невъзможности за постигане на бленуваната свобода, а оттам и бленувано място в света, бленуваната държава, истинския суверен. Българският Едип е един сгрешен образ на човека, който се стреми към свободата, но никога не я постига, свободата е кастрирана, тя е Едиповият комплекс на българина. Българският Едип изглежда свободен, но не е, постоянното му възпроизвеждане като серийни образи само напомня, че не е възможно всичко да започне отначало, че винаги има една поредица от обвързаности, които теглят нанякъде – в посоки, които не са никога желаните. Златанов разпознава поредица от Едиповци, които правят съвкупния образ на българския Едип: „Еничарят е „изтласкан“ българин, завърнал се по родните места, за да убие баща си и да преспи със сестрите си… В българската следа и в българския подпис винаги има нещо не-собствено, не-българско. Българската История е серия преработвани на ишлеме Едиповци, византийски Едип, еничарски Едип, русофилски и германофилски Едип, комунистически и емигрантски Едип“. Общността е не просто разслоена на Едиповци, но всяка една клетка от тази общност носи в себе си едиповското. Българската история се е състояла чрез непрекъснатото възпроизвеждане на това едиповско в най-разнообразни форми. От едната страна, е най-вече външният Едип, т.нар. „еничарски Едип”, който е тукашен, но идва като агресор, като чума, бедствие, а от другата страна, е вътрешният Едип на общността, която не успява да се изживее като господар на съдбата си, не успява да се освободи от едно Битие, което постоянно я заробва. Златанов вижда в студентските протести момента на отърсването от едиповското, обвързано с бунта и заявяването на суверена. Ясно обаче осъзнава как гласът на суверена е бил употребен.

В темата за Едип и Едиповия комплекс в българската поезия могат да бъдат забелязани както онтологични знаци, така и политически препратки, а също иизговаряне на отношението млади – стари. Не е трудно да се забележи, че в поезията преди 90-те години образът на Едип присъства единствено у Гео Милев („Главата ми“[14]), Константин Павлов („Едипов комплекс“[15]) и Миглена Николчина („Едип“[16]). И трите творби могат да бъдат четени в диалог с политическото време, в което поетите пишат.

„Главата ми –/  кървав фенер“ и  „тъмния просек Едип“ рамкират стихотворението на Гео Милев и са отъждествени чрез стиха „загубен през вятър и дъжд, и мъгла“. Размесените времена и вечното настояще – Днес – в което се случва едновременността на смъртта и живота, правят Едип не само експресионистичен, но и вечно завръщащ се образ, който бележи събития, обвързани със стихията и бунта.

В „Едипов комплекс“ (1963) на Константин Павлов изпъква освен „мрачната липса на милост“, според Ани Илков[17], и липсата на чувство за вина от причинено насилие. Така в свинчетата, ритащи „съсредоточено“ и „настървено“ свинския мехур на майка си, можем да прозрем раждането на чудовищата от лоното на сигурното, уютното тяло на властта. Новите чудовища са особено безпаметни и тази безпаметност ги лишава от чувството им за вина, но го заменя с чувство за жестокост. Такава е всяка власт, която не помни откъде идва. В този смисъл стихотворението надскача историческия контекст на своето създаване и започва да звучи митологически. Свинята майка е властта, която щом бъде отнета, я очаква ожесточена саморазправа с протежетата и издънките. Ако решим да прочетем това стихотворение обвързано с историческия контекст, в който е написано, можем да си припомним, че 1963-та е годината, в която „сламеният човек“ на Вълко Червенков – Тодор Живков, овладява държавната машина.

„Едип“ на Миглена Николчина прочита мита през знанието на Едип. Едип е по-скоро пророк, прозрял съдбата си и нейната неизбежност. Застигането е онова, което ще дойде, независимо от това, че не е било изречено и не е било предвидено. Едип е не толкова античен персонаж, колкото съвременник, пребиваващ в неизбежността. По този начин в светлата власт и проблясващия нож от творбата можем да провидим намек за неизбежния край на всяко управление, независимо чие е и независимо как е получено.

През 90-те години присъствието на едиповската тема в българската литература се обогатява от стихотворения на Амелия Личева, Доротея Табакова, Яна Букова и поколението, дебютирало през новото хилядолетие, чрез стихотворенията на Мария Калинова и Ясен Василев. След 90-те години образът на Едип се обогатява с различните възможности за проиграване на знанието и забравата, за да достигне до текста на Ясен Василев, чийто Едипов образ „помни“ предходните си поетични превъплъщения в българската литература и се опитва да влезе в диалог с тях. Едип в българската поезия, за разлика от романа на Кундера, обладава знанието. В случаите, когато то му се изплъзва – следва повторението отново и отново, като връщане на филмова лента, до неизбежното сбъдване. Творбите акцентират върху различни ключови моменти от мита – разгадаването на енигмата и (само)наказанието.

Стихотворението на Амелия Личева „Обяснения пред мъртвата Йокаста“ е публикувано в „Литературен вестник“ в бр. 20 – 29.06.1993 г., а след това в стихосбирката „Втората вавилонска библиотека” (1997). То поставя акцент върху окото като орган, който не само гледа, но и е субститут на предполагането, схващането и разбирането, т.е. окото е мисловен и познавателен инструмент, който може и трябва да съзре и предотврати предопределеното – съдбата. Но окото се е самоизмамило, неговата вина е, че е гледало обективното, а не е разкрило скритото. Самозаблудило се е в предполагането, провалило се.

„Едип“ на Доротея Табакова[18] (1999) прочита мита през знаенето на Едип и през това, че това знаене не може по никакъв начин да бъде избегнато. Тук знанието за застигането е заменено от повторението на срещата със сфинкса, която натрапчиво трае и не свършва, докато не бъде даден правилният отговор. Едип е заставен да даде правилен отговор. Отказът му е невъзможен.

През перспектива на знаенето може да бъде прочетено и стихотворението на Яна Букова „Тиванско поданство“[19] (2000). То „разказва“, но по-скоро този разказ е бълнуване от и за място, което може да бъде всяко и всяко място може да бъде припознато като Тива. Но в контекста на по-тясното четене това място може да бъде единствено България, където погромите се случват не по предсказание, а по часовник. На пророците не бива да се вярва, защото каквото и да предскажат, ще натежи това дали „управляващите ни поглеждат часовниците си / сверяват / часа на погрома“. Важно е да бъде отбелязан разказващият глас от стихотворението, положен в женскостта чрез счупените високи токчета, пропадането по камъните, но също и в четирикракостта на сянката – която изразява едновременно и животното, и поваления човек (независимо дали пада от високи обувки или от висотата на царствена недосегаемост). По този начин гласът се раздвоява и звучи еднакво убедително и като глас на Йокаста, но и като глас на Сфинкс.

За стихотоврията на Амелия Личева, Яна Букова и Доротея Табакова може да се твърди, че акцентират върху женското и върху майчинското в свързаността му с персонажа Едип, докато стихотворението „Едипов комплекс“ на Мария Калинова обръща поглед към бащата. Фигурата на бащата е ключова за поезията на Мария Калинова от втората й стихосбирка „Подножието на вечерята“ (2008). В стихотворението „Едипов комплекс“ от тази книга поетесата разглежда убийството на бащата като забрава на бащата, като превъртане на генеалогията назад, „когато бащите се разболяват, стават деца и така / до последния Славейков”.

Литературата, и в частност поезията от 90-те, извежда трагичния образ на Едип и го заставя да звучи политически и актуално в общестствено-културната ситуация на криза и по този начин да предложи възможно поетическо разследване на несъзнаваната чума.

[1]  През 70-те години на XX в. започва да се възражда като държавна политика интересът към Античността. Възстановява се прекъснатото класическо образование в България чрез създаването на Националната гимназия за древни езици и култура (1977), а античните творби излизат предимно в сборници като „Антични трагедии“ (1977, 1985). Този нов интерес на властта може да бъде разглеждан не без връзка с председателското положение на Людмила Живкова в Комитета за култура. „Едип цар“ няма самостоятелно издание през периода на комунизма (последното такова на трагедията е през 1947 г.).

[2] Вж. Съдбата на Едип – българските маршрути, съст. и ред. Клео Протохристова, Пловдив: УИ „Паисий Хилендарски“, 2011.

[3] Ракьовски, Цветан. Как се става класик? – Литературен вестник, бр. 2, 13 – 19.01.2016, с. 11.

[4] До 1944 г. преводите на трагедията „Едип цар“ са правени не само от старогръцки, но и други езици като френски. Сред преводачите са Николай Вранчев, Гео Милев, Витя Димитрова (от фр.), Панайот К. Чинков, Георги Жечев, Александър Ничев. Преводите са разнородни и както ги оценява Доротея Табакова в свое изследване в „Преводната рецепция на европейските литератури в България“ (2000), не всички показват внимателна работа с текста, но е безспорен преводаческият интерес към тази трагедия на Софокъл.

[5] Грийн, А. Едип, Фройд и ние. Прев. М. Кирова – Литературата, 1995, бр. 1, с. 45 – 68.

[6] През 1946 г. са излезли преводът на Николай Вранчев, 12-ото издание на превода на Александър Балабанов, на Димитър Симидов, на Георги Жечев.

[7] По времето на комунизма Античността като тема трудно намира място в изграждането на

новия трудов човек. Най-кризисен е периодът на сталинизма – 50-те години.

[8] Драгоев, Иван. Мит и идентичност или защо Едип няма комплекс, София, 2002; Гочев, Георги. Венера в Пафос, Сонм, 2002.

[9] Манчев, Боян. Логика и енигма: Образцова политическа фикция на „Едип цар“ – Следва, 2011, бр. 25, с. 20 – 27.

[10] Тази трагедия на Еврипид е и с изключително нисък издателски интерес и няма нито едно самостоятелно издание по време на комунизма, както и „Едип”. Преводи на Еврипид излизат през 2012 г., направени от Доротея Табакова и Тамара Петринска.

[11] Дойнов, Пламен. Българската поезия в края на XX в. Ч. 2. с. 89.

[12] Дойнов, Пламен. Българската поезия в края на XX в. Ч. 1. с. 235 – 236.

[13] Божинов, Георги. СДС повтори „Едип цар“ на българска сцена. – Земя, 17.02.1993, с. 3.

[14] Гео Милев. Жестокият пръстен, София, Везни, 1920.

[15] Константин Павлов. Стихове. София, Български писател, 1965.

[16] Николчина, Миглена. Три след полунощ, 1985.

[17] Илков, Ани. Константин Павлов.  –  Култура, бр. 15, 17 април 1998, с. 1.

[18] Табакова, Доротея. Nox irae, 1999.

[19] Букова, Яна. Лодка в окото, 2000.

Яница Радева

Връзка: https://litvestnik.wordpress.com/2017/10/19/%D0%BD%D1%8F%D0%BA%D0%BE%D0%B8-%D0%BD%D0%B0%D0%B1%D0%BB%D1%8E%D0%B4%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%8F-%D0%B2%D1%8A%D1%80%D1%85%D1%83-%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D0%BF/#more-4670

Национална научна конференция „Елин Пелин – наследства и прочити“

 

12-03-16-70386

 

ИНСТИТУТ ЗА ЛИТЕРАТУРА – БАН

СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ „СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ“

ФАКУЛТЕТ СЛАВЯНСКИ ФИЛОЛОГИИ

КАТЕДРА  „БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА“

 

30 ноември и 1 декември 2017

Зала 2, Ректорат на СУ

 

Национална научна конференция

 

„Елин Пелин – наследства и прочити“

посветена на 140-годишнината от рождението на Елин Пелин

 

 

ПРОГРАМА

 


 

30 ноември, четвъртък

 

10.00 – Откриване на конференцията

 

Водещ Александра Антонова

10.15 – 10.30. Елка Трайкова, ИЛ – БАН, Едно необикновено приятелство – Елин Пелин и Александър Балабанов

10.30 – 10.45. Юлиан Жилиев, Елин Пелин – „далече от всяка маниера“ (А. Балабанов)

10.45 – 11.00. Марин Бодаков, СУ „Св. Климент Охридски“, Статията „Литературният вестник“ от Елин Пелин в светлината на нашия опит

11.00 – 11.15. Румен Шивачев,  ИЛ-БАН, Литературнокритическите рискове на д-р Кръстев

11.15 – 11.30. Виолета Дечева, НБУ, Елин Пелин за кризата на Народния театър

11.30 – 11.45. Дискусия

 

Водещ Александър Йорданов

11.45 – 12.00. Никола Бенин, Русенски университет „Ангел Кънчев“, Елин Пелин – „певец на селската неволя“

12.00 – 12.15. Ирен Александрова, СУ „Св. Климент Охридски“, Действащата етична парадигма на понятието „милост“ в творчеството на Елин Пелин

12.15 – 12.30. София Ангелова, Бургаски университет „Проф. д-р Асен Златаров“, Изгонените от храма (Малкият човек и представителите на църковната институция в разказите на Елин Пелин)

12.30 – 12.45. Николай Чернокожев, СУ „Св. Климент Охридски“, Небесата на Елин Пелин

12.45 – 13.00. Емилия Алексиева, ИЛ-БАН, Пространствата в прозата на Елин Пелин (между патриархалния ред и кризата)

13.00 – 13.30. Дискусия

 

13.30 – 14.30. Обедна почивка

 

 

 

 

Водещ Николай Чернокожев

 

14.30 – 14.45. Мария Огойска, НБУ, Отново за жанровата характеристика на разказите от „Под манастирската лоза“

14.45 – 15.00. Петър Трендафилов, ШУ „Епископ Константин Преславски“, „Под манастирската лоза“ като онароднен патерик

15.00 – 15.15. Катя Зографова, Национален литературен музей, Образът на св. Георги в българската култура и в „Под манастирската лоза“ на Елин Пелин.

15.15 – 15.30. Елена Гетова, ПУ „Паисий Хилендарски“, „Под манастирската лоза“ на френски език: исторически контексти и културни трансфери

15.30 – 15.45. Ана Костадинова, ПУ „Паисий Хилендарски“, Срещите на Елин Пелин с Пижо и Пендо

15.45 – 16.00. Дискусия

 

 

Водещ Кристина Колева

16.00 – 16.15. Венцеслав Шолце, докторант, СУ „Св. Климент Охридски“, Техники на кодифицирането. Симеон Радев като читател на Елин Пелин

16.15 – 16.30. Ивана Семерджиева, бакалавър, СУ „Св. Климент Охридски“, Ролята на институциите в живота на учителя в разказите „В интереса на просветата“ и „Непосветена“

16.30 – 16.45. Кристина Колева, докторант, СУ „Св. Климент Охридски“, Изцеление от болестта чрез издигане на духовното над телесното в съня и смъртта в разказа „Спасова могила“ на Елин Пелин

16.45 – 17.00. Гергана Лазарова, бакалавър, СУ „Св. Климент Охридски“, „Самодивските скали“ – структура на любовния разказ

17.00 – 17. 15. Дискусия

Секцията е част от проекта „Елин Пелин – светове и четения“ към Факултета по славянски филологии на СУ „Св. Климент Охридски“.

 


 

1 декември, петък

Водещ Людмила Малинова

 

10.00 – 10.15. Цветанка Атанасова, ИЛ-БАН, „Черни рози“, или модерното лице на Елин Пелин

10.15 – 10.30. Александър Христов, ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, „Черни рози“ – рецептивни ракурси и интерпретативни решения“

10.30 – 10.45. Михаил Неделчев, НБУ, Беше ли Елин Пелин все още българановец през 40-те?

10.45 – 11.00. Светлана Стойчева, НАТФИЗ, Лирикът Елин Пелин

11.00 – 11.15. Росица Чернокожева, ИЛ-БАН, Елин-Пелиновите акценти в детските периодични издания

11.15 – 11.30. Таня Казанджиева, СУ „Св. Климент Охридски“, Елин Пелин извън клишето – дилогията „Ян Бибиян“

11.30 – 11.45. Дискусия

 

Водещ Цветанка Атанасова

11.45 – 12.00. Георги Велев, Елин Пелин и Йордан Йовков

12.00 – 12.15. Радка Пенчева, Музей „Емилиян Станев“, Елин Пелин и Емилиян Станев – два художествени погледа върху дуализма

12.15 – 12.30. Димитър Камбуров, СУ „Св. Климент Охридски“, Андрешко като реплика на Чосър и „От цялото си сърце“

12.30 – 12. 45. Владимир Донев, ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, Елин Пелин в българското кино

12.45 – 13.00. Радостина Нейкова, Институт за изследване на изкуствата – БАН, Истории на Елин Пелин на екран

13.00 – 13.30. Дискусия и закриване на конференцията