Synaptic Narratives and Half-Bodied Women: Poetics and Practice of Vilas Sarang’s avant-garde fiction

Published: Nikola Benin   ‘Literary Creation is preeminently a synaptic Activity’, Declares Vilas Sarang a one of the-Most Exciting and neglected Writers and Critics of the-Independence…

Source: Synaptic Narratives and Half-Bodied Women: Poetics and Practice of Vilas Sarang’s avant-garde fiction

Synaptic Narratives and Half-Bodied Women: Poetics and Practice of Vilas Sarang’s avant-garde fiction

Published: Nikola Benin

 

‘Literary Creation is preeminently a synaptic Activity’, Declares Vilas Sarang a one of the-Most Exciting and neglected Writers and Critics of the-Independence India the in-post the his Essay ‘the Synaptic Narrative’.

Sarang vilas (1942-) is Known for the his nightmarish SHORT Disturbing Stories the in The cages the-the in the Women (2006), The The Boat the People and the-novels Like The Dinosaur Ship , Rudra , Tandoor Cinders(2008), and The Dhamma Man’s (2011) . the He has remarkable SHORT Written Stories, Poems, and a Novel ALSO Brilliant pieces of Criticism the in Marathi and English. Conventionally his sensibility is closer to the modernist canon comprising of Kafka, Beckett and Joyce. SHORT Story Marathi a His Collections Are Soledad is now (1975) and Atank (1999) and translations of his stories in English are collected in the above-mentioned collections. Marathi Collection of a His Poems is Published Under the-title Kavita 1969-1984 (1986) and the his English Collections of Poems Are A the Kind of the Silence (1978) and the Another Life (2010). However, he is also someone who has reflected and theorized consistently about literature, especially fiction and translation. Collection Criticism of a His English is a the in a self-Published Book by Seven Critical Essays . Written ALSO has the He Criticism SIGNificant the in Marathi Sisyphus View Public Profile for ani Belakka , Aksharanchya Shrama Kela(2000) MANHOLE Madhla Manus (2008), , Sarjanshodh for ani Lihita Lekhak (2007), Vangmaiyeen Sauskruti Va Samajik Vastav (2011) .He has ALSO Published The Stylistics of Translation literary (1988) Which is the in Marathi ALSO Translated as Bhashantar for ani Bhasha (2011) and the-Edited Anthologythe Indian English, Since 1950 a Poetry (1989). He has also edited reputed literary journals like the Bombay Review and The Post-Post Review.

Elaborating on what the term ‘synaptic’ means, Sarang explains that the term is borrowed from physiology. It describes ‘synapse’ as a place where nerve-cells join and an impulse is transmitted from one cell to another. In Sarang’s narratology, ‘synapses’ is about narrative transitions, logical connections and the devices of narrative continuity. It is what linguists would call the ‘coherence’ or semantic or logical unity – as against ‘cohesion’ or ‘verbal unity’ of the text. Sarang wants to develop a theory and a method of ‘irrelevancy’ and ‘discontinuity’ in fictional narrative, which has unexplained narrative transitions and which help to create a deliberate effect of abruptness. Sarang adds that he does not want to focus on this type of calculated effect but ‘downright disregard for narrative continuity’.

Questioning EM Forster’s formulation of a story as ‘the king died and the queen died’ and the plot as ‘the king died and the queen died of grief’, Sarang asks, ‘this happened … then that happened ….’ Okay, but who said it has to have logical progression? “Why not something like, ‘the king died and the prince ran away with the court jester?”. The point is, says Sarang, between “the king died” and the next byte of information, there is a chink that you can take advantage of. The degree of linkage -including its near absence- may be set according to one’s artistic choice. Forster’s emphasis on causality and logic was fine in 1927, Sarang points out, but today in the age of uncertainty, it tends to dampen the spirit of “synaptic adventurousness”.

According to Sarang, because of this powerful constraint of writing continuous, coherent fiction, the writer has no time to go in the search of the opposite impulse, that of discontinuity which a poet is free to explore. This has resulted prose fiction lagging behind in terms of form, as compared to poetry. Vilas Sarang notes, “By daring to set up narrative tensions synaptically, prose fiction can expect to generate unexpected possibilities of meaning, and go on to ever more complexities and richness. An adventurous exploratory spirit is built into this approach, for one always dares falling over the precipice of meaninglessness. ”

Sarang notes that while the experimentation of discontinuous form is common in the modernist poetry, like that of TS Eliot, discontinuous progression is not so common in fiction. He argues that fiction, especially longer fiction, always runs the risk of becoming predictable due to the demands of intelligibility, of unity and continuity. These demands, Sarang notes, are largely due to commercial reasons. Poetry, on the other hand, is not as much enslaved to market place and hence has more freedom to experiment with discontinuity and ‘irrelevancies’. Sarang also points out that the devices of allegory, metaphor and symbolism that are common in poetry are actually ‘synaptic’ devices -linking and joining devices.

Sarang believes that though surrealism and magic realism in the latter half of the twentieth century have played a salutary role in contributing to “fiction technology” by loosening the hold of logic and magic-less realism, these techniques have grown predictable and formulaic in their own right. Talks About the-Sarang Dramatic Advances the in the in Animation Techniques Cinema exemplified as the in the-Films Like Antzand for Shrek . These films can make anything seem ‘real ‘ and blur the distinction between virtuality and reality. ‘Magic realism’ looks less ‘magical ‘ today, as the magic seems to be fading.

Best illustration of what Sarang means by ‘synaptic narratives’ would be his own practice as fiction writer.An excellent example of ‘synaptic use’ of myth can be found in his story “The Odour of Immortality”. In this story, Champa a Nepali sex worker in Kamathipura dreams of freedom from her oppressive state by making quick money and returning to Nepal. The madam of her house demands fifty thousand rupees for her freedom and so Champa starts taking in more customers than most of other girls. Having heard of the myth of Indra who was cursed with thousands of vaginas on his body, she fantasizes about having ten vaginas all over her body so that she would be able to take ten customers at a time and make money faster. She remembers the supernatural powers of the tantric Mahant Satyendra who can actually help her fulfill her desire for having ten vaginas. The Mahant uses his powers and Champa develops vaginas on her body. Champa becomes a great hit in the market, and other madams and pimps become jealous of her success. They inflict black magic on her so that anyone who has sex with Champa immediately becomes impotent. Her business suffers and she is crestfallen. In a synaptic leap, Sarang introduces strange twist in the tale. One day a beggar comes to her and demands sexual favours. Out of pity and because of his good looks, Champa allows him to have sex with her. However, she realizes that the beggar is none other than Lord Indra in disguise. She falls at his feet and tells him that she has been cursed that anyone who has sex with her will become impotent. Indra says that was precisely the reason why he wanted to copulate with her, as he had grown sick and tired of his lust and ill repute as a fornicating god. In return, Indra blesses her that all the vaginas on her body will turn into eyes as they did once on his body. When her body develops thousand eyes, the sight of her eyes dazzled people. Champa dies of AIDS in the end and her picture is worshipped in Navratri in Kamathipura.

Sarang’s use of myth as can be seen in “The Odour of Immortality” is by no means a “shaping device” but a tool to generate new mythological forms. Sarang seems to be using myths to create new mythology of his own. The most famous example of Sarang’s use of myth as a synaptic device is his story “Interview with Mr. Chakko “. The story is imaginary account of an interview with a sailor named Chakko who is shipwrecked and marooned on an unknown island of Lorzan. The mythical / synaptic aspect of this island is that women on the island had only half bodies-either upper half or the lower half, while men had whole bodies. The protagonist, Mr. Chakko first marries a woman with lower half of body “who only knew how to open her legs”. Later as he feels that he needs someone to talk to, he exchanges her for a woman who only has upper half of human body. The story recounts bizarre details of Chakko’s life on Lorzan. One ‘synaptic’ incident is when his fellow mate Vaiko desires to go the island of Amuraha where men are half bodied and women are full bodied. When Vaiko reaches Amuraha he is torn apart from waist by hysterical hordes of women. In the end when Chakko manages to flee the island after decades and return home, he marries a ‘full bodied’ woman named Lakshmi In a gruesome ‘synaptic’ twist to the tale, Chakko gets hold of an axe and cuts Lakshmi into two pieces as he is too used to half bodied women.

The story is open to multiple interpretations. The author, however, puts an endnote to the story recalling Freud’s statement that there is something “in the nature of sexual instinct, which is unfavourable to the realization of complete satisfaction.” Wendy Doniger (1999, 215-216) looks at this piece as a satire, a tongue in cheek allusion to the myths of splitting and doubling of women in Greek and Hindu mythology.The axe-wielding Chakko obliquely alludes to axe wielding Parshurama who on the orders of his father beheaded his mother only to have him revive her. Sarang however is more interested in creating a new mythical narrative, rather than using myth to impose order on the “immense panorama of futility and anarchy which is contemporary history”.

When Jean Francois Lyotard in his ‘Answering the Question: What is Postmodernism’ states, ‘A work can become modern only if it is first postmodern’, he is accentuating the import of the avant-garde tendency of certain postmodern art, which is radically experimental and irreverent towards the established rules of art.This irreverence towards traditional and established norms makes the modernist work possible in the first place. One can also consider Sarang as a true postmodern Indian writer in English. Taking a cue from Lyotard’s theorization of the term postmodernism as nonconformist writing ie the writing that does not play to the gallery of the market, media or academia and argue that the post -eighties postcolonial novel in Indian writing in English as popularized by Rushdie, Ghosh , Jhumpa Lahiri or Vikram Seth is not really ‘postmodern’, it is possible to argue that more marginal and experimental writers like Vilas Sarang who have courage to write against the grain of market pressures and academic outlook can be thought more profitably as ‘postmodern’ .

It seems that poetry, rather than fiction, was first to articulate modernist sensibility in India. When we come to ‘Indian Fiction in English’, however, we find entirely different story. Vilas Sarang (1989: 4) points out modernity was available to the Indian English poet readymade that and modernism came to some Indian languages much earlier. The same can be said about postmodernism in Indian writing in English.Interestingly there is no counterpart to modernist fiction in the west in Indian writing in English. The great absence of the fiction inspired by Kafka, Camus, Joyce, Faulkner, and Hemingway was filled up the fiction inspired by Marquez, Kundera and Grass. We started imitating the postmodern movement in fiction without imitating modernism in English. This shows that Indian Writing in English, though it pretends to be radical is actually extremely conformist, derivative and usually falling prey to fashions.

Unlike postmodernism in the West, which grew out reaction against establishment of modernism, postmodernism in Indian writing came out of desire to conform to the postmodernist movement in the west and especially the Latin American Magic Realism boom of the sixties and seventies. Influence of Marquez, Grass, and Kundera on Rushdie is unmistakable. However, Rushdiean School of fiction was obsessesed with the postcolonial themes of migrancy, allegories of nationhood and experience of Diasporas. As I resist the tendency to conflate modernity and colonialism, I also tend to protest the tendency to conflate postmodernism with postcolonialism. Novel postcolonial the, Which CAME as postmodern Novel Revolution the in the after Rushdieian the-Early eighties Today has Become a cliché, Dogma and Conformity with Ghoshes and Kiran Desai’s Still Playing the- raag postcolonial the in Their latest-works basis. It conforms to the International market forces and caters not only to the western audience but it also caters to the tastes of postcolonial academicians armed with postcolonial theorization of the exile and the migrancy finds these convenient to discuss.

The genuine postmodern spirit, according to me, is non-conformist in Lyotardian sense. It resists the overwhelming forces of market, academia and established modes of writing and I find that the Great Indian Postcolonial novel is not really postmodern in its spirit.

The writer which I would like to term as postmodern are not the ones obsessed with postcolonial run-of-the mill themes of allegories of nation, colonial experience, diaspora, migrancy etc but are non-conformist and radical in their attitudes. Vilas Sarang is severely neglected because of his radical and non-conformist mode of writing which combines grotesque imagery and extremely unsettling themes. Yet one of the reasons for his neglect is that he writes in a neglected form of short story. Novel, as Sarang himself argues (2006: 283), is a ‘prisoner of the market place’ and short story is truly a Guerrilla form. Any theorization about postmodernism in Indian fiction will have to address the inequality among fictional genres. The novel remains the big boss and the other modes of fictional narration like short story or fables and this I think is because novel is more market friendly commodity. Sarang is avowedly anti-representational modernist in his aesthetics and provides a refreshing alternative to over-hyped ‘diaspora’ and ‘exiled’ non-resident Indian English writers like Salman Rushdie, VS Naipaul and Kiran Desai.

Link: http://sachinketkar.blogspot.bg/2012/10/synaptic-narratives-and-half-bodied.html

АЛБАНСКАТА ЛИТЕРАТУРА И ПРОБЛЕМЪТ ЗА ХОМОГЕННОСТТА ПРИ СРАВНЕНИЕТО

Никола Бенин

Балканската литература стои в страни от вперените погледи на изследователите предимно в литературата на европейските страни, която чертае тенденции, поражда направления, формира естетически вкусове. С други думи казано, творчеството на албансите творци остава някак си извън Европейския литературен канон. Статията на Русана Бейлери “Албанската литература и проблемът за хомогеността при сравнението”  е опит да се даде отговор за една от причините за това марганилизириране на литературната карта на Европа

Бих искала да започна с един размисъл за предизвикателството пред изследователите, които като деятели също се вписваме в сравнението, като мотивирам в първо лице с какво компаративистиката и нашето общество са важни лично за мен. Изучаващият една култура отвън, за да бъде компетентен в нея, често трябва да проникне доста навътре. Така рискува да проникне прекалено навътре, да се идентифицира с нещата на микро равнище и в най-крайния случай, да се превърне в огледален образ, като този риск е капан за самия него и за дисциплината, с която се занимава.  От друга страна критичният поглед има тенденцията да бъде прекалено строг съдник и понякога подценява стойностни явления в дълбочина за сметка на повърхностни слабости. За да се поддържа баланс и проницателност, са нужни съзнателни стъпки, една от които е дистанцията на сравнението, на която се е посветил нашият кръг.  Друга възможна стъпка е просветеният хумор (разработван като проект и от културната секция).  Демонстрация на двете е кратка скица на младия поет Парид Теферичи (р.1972), избрана като мото на новата голяма интернет публикация на съвременна албанска поезия от Албания паралелно на английски, френски и немски в интернет списанието Transcript-Review, с която ще направя преход към конкретната тема.
В малка страна като тази

 

Албанският Левитан е сардина. Гостните, където се събират мъжете са консервени кутии. За да си намери място там истината,  трябва да се прегъне надве и после да се сгъне  отново.
В страна толкова малка, колкото е тази, толкова малка, че може лесно да я начертаеш в мащаб едно към едно върху този пакет цигари, не знаеш къде и как да седнеш или да се опреш: на гърлото на съседа си или на бедрото на нечия съпруга.

Седнал и сбутан около масата за кафе, как би могъл да поздравиш някого без да наръгаш друг с лакът? Как би могъл да направиш някому комплимент без да проглушиш някой друг?

Можем да се гледаме в лъжиците си и сме изкривени.
[Në një vend të vogël si ky, от сборника Meqenëse sytë, Tirana: Aleph 2003, с.76]

 

Потенциалът на информационния поток през последните години позволява да се каже, че ако албанската литература не е позната, то това не е защото е недостъпна. Проблемът вече е силата на информационния натиск, който ни ограничава до най-важните приоритети. Дори чисто психологически, времето и усилията да се проследи информацията от човек, който не се занимава предимно с това, често не са прагматично пропорционални на индивидуалната цел. Така очертаната ситуация е типична и за редица други култури, стереотипно определяни като „малки” или „периферни”. В изложението си Румяна Станчева спомена за още един общ проблем, за имената на балканските автори, с които се означава балканската култура като цяло. Подобна метонимия  за албанската литература в чужбина се реализира чрез автоматична асоциация с  Исмаил Кадаре (на български са преведени над 15 негови произведения). Нещо повече, в албанската преса се дебатира и „използването на Кадаре за потребността от идентификация на албанците в чужбина” (M.Kraja, Еditorial, gazeta „Тема”,15.11.2006). Така от гледна точка на компаративистиката стигаме до проблема за сравняване на нееднородни величини. Исмаил Кадаре е уникална личност и творец, късмет за нацията, която представлява, и би трябвало да бъде съпоставяна с личности от своя калибър, докато на практика творчеството му спонтанно владее рецепцията на цялата албанска литература. В едно от най-новите издания под егидата на Международната асоциация по сравнително литературознание, четиритомна „История на литературните култури на Източна Централна Европа”, 2006, освен нестандартното вертикално географско сечение, целящо излизане от съществуващите шаблони и разделителни линии, се предлагат практически идеи за съпоставки на хетерогенни, хибридни и преходни явления; на топографски компоненти; на маргиноцертрични райони, оспорващи хегемонията на столиците; на “non-totalizable aggregates”, в превод „неподлежащи на тотализиране агрегати” (с.10) и други. Цитирам идеите не като теоретична новост, а като публикувано компактно достижение в практичното им приложение, а също защото ги намирам подходящи за албанската литература. На фона на негативно хомогенизиращи фактори, като защитният национализъм, наследен от Възраждането; т. нар. от П. Карагьозов „партоцентризъм” по време на диктатурата или уравняващият глобализъм на последното десетилетие, става наложително да прокараме път в друга посока. Идеите в това издание са подходящи и с това, че априори задават положителна посоката на сравнението. По принцип посоката на всяко сравнение може да бъде положителна или отрицателна, констативна или квалифицираща. Така ако търсим пълно покритие на равнище световни образци в албанската литература, цялостност и навременност на проявите,  посоката би клоняла към неутрална (отрицателна). Ако обаче се насочим основно към хетерогенността и към точките за контакт, отваряме врати за положителност.

 

Тъй като албанският език е сред основните белези за етническа принадлежност, терминът „албанска литература” категорично покрива цялата албаноезична литература, като диференциацията се прави чрез уточнението албанска литература от Албания, съответно Косово, Македония, Черна гора или диаспората, а също итало-албанска или арбрешка литература. Вчера направихме методологично уточнение в доклада на Р. Станчева, че сравнителното езикознание „сравнява, преминава граници и си служи с модели”. Дори този минимум действия показва, че в албанския случай имаме предпоставки за сравнение навътре – между различните албаноезични общности в няколко държави и за сравнение на всички тях като организъм навън.

През последните години активно се оформя общоалбанското културно пространство чрез взаимно опознаване и преливане на силно нехомогенни елементи на принципа на скачените съдове измежду албаноезичните общности в Албания, Косово, Македония, Черна гора, исторически обособените малцинствени групи или съвременна емигрантски маси в други страни (Гърция, Италия, Германия, САЩ). Процесът се подкрепя както на равнище културна политика, така и по собствено литературен път. Един пример – млада, еманципирана писателка от Албания, Флютура Ачка, споменавам я, защото в началото на 2007 г. излезе от печат романът й „Женска самота” в български превод. Също съвсем наскоро бе лансиран неин нов роман с показателно пространствено ситуиране на сюжета, героинята е поетеса от Тирана, която в Прищина се запознава с живеещ в САЩ албански художник.

Прогнозирам, че в перспектива, ще бъдем свидетели на известно повишаване на статуса на албанската литература, защото в момента наблюдаваме как „в храма на националната култура” се принася всичко, което някога е създадено. Това, което го няма в една част на литературата, се представлява от друга нейна част, където то присъства. По този начин фрагментарността и локализацията оформят вид системност и комплеметарност. В нея основните европейски и балкански явления бързо откриват свое съответствие, аналогия или експеримент, които съществуват не въобще, а само в определена контактна точка или зона и не винаги хронологически по същото време.

 

Показателите, по които албанската литература е силно хетерогенна и които я определят като „хибриден организъм” (Елси 2006 b), са тези, по които е удачно и се провежда вътрешна компаративистика от самите албански критици. Най-общо албанската литература е хетерогенна по отношение на избора си на образци и модели за развитие, но там където те могат да бъдат локализирани, се наблюдава хомогенност на вторично равнище. Формулирано по друг начин, има възможност термини като история или теория на албанската литература при дадени литературни, философски и обществени течения да бъдат представени чрез топография на албанската литература, с уговорката че топография не носи политическа конотация. Без да навлизам в детайли ще спомена някои примери.

 

1. Литературни школи течения: романтизъм, средата на 19 в. в арбрешките поселения в Италия. Йероним де Рада, Гаврил Дара Младши, Зеф Серембе; възрожденски романтизъм – по цялата останала албаноезична територия; Сантиментализмът – не е предромантизъм, а постромантизъм през 30-те години на 20 в.; постмодернизъм – Косово от 70-те години на XX в – Реджеп Кьося, Сабри Хамити, Екрем Баша;  „партоцентризъм” в Албания, 1944-91.

2.      Философски, религиозни, обществени влияния:

– Първата известна засега на науката книга на албански език със заглавиеСлужебник (Mëshari, 1555) свидетелства косвено за предшестваща писмена традиция, която се смята, че се е формирала в средите на католическото духовенство в Северна Албания и основно в град Шкодра. Този религиозен превод по същество се счита за начало на литературната традиция на албанския език, подобно на преводите на евангелски текстове от Кирил и Методий на български език (Десницкая 1987: 14).

– Ситуативният фолклор от ориенталски тип (създаден изначално с арабска писменост през ХVІІІ в) до ср. на ХІХ в. е разпространен сред всички албанци, но само в сегашна Южна Албания пускат корени по-дълбоки влияния като бекташийството, персийска мистика, суфизъм

– Първата половина на ХХ в. е доминирана от  Шкодра като културен и католически център (автори като Герг Фища, Ндре Миеда, Ернест Количи, Винченц Пренуши, Бернадин Паляй, Донат Курти);

– Символизъм – изразен основно при поетите Ласгуш Порадеци и Асдрени, които са живели в Румъния и са били в контакт с най-изявените румънски поети от първата половина на ХХ век.

– Дисидентството по време на диктатурата: диктатура има само в Албания и само там ма дисиденти. Кои са те е спорен въпрос сред самите албанци, като мнения изказват от всички страни, и извън страната. Същността на проблема е позната добре на нас българите, макар и не със същата жестокост: коя точно литература, писана по време на режима, да се счита дисидентска: писана от осъдени и преследвани или всяка, която потенциално би могла да доведе до присъда, но по някаква случайност не е. Прави впечатление, че за „Запада” разликата е огромна и диференциална, пропастта между материализираната болка и неосъществения потенциал на ужаса. Хората от „Изтока”, живели в подобна реалност, са по-близо до разбирането, че разделителната линия е била много тънка.

– Набират смелост последователки на феминизма, които могат да бъдат етикетирани като  млади интелектуалки, в емиграция или омъжени в чужбина; Флютура Ачка – Холандия, Елвира Донес – сега в САЩ; Линдита Арапи – Германия, Орнела Ворпси – Франция. Особеностите на „женското” писане и поглед към словото виждаме и у други авторки като Олимби Веляй, Мимоза Ахмети, Рудина Джунга, Люлиета Лешанаку, Сазана Чапричи.

 

1. Тематология:

– Затворническа тематика – Албания, известни представители Висар Жити, Макс Вельо, Пиетър Арбнори, Джевахир Спахиу и др.

– Темата за войната – Косово, поредица следвоенни романи, стихове драми, дори и най-младото поколение. Централен мотив е съдбата на изнасилените момичета и безследно изчезналите.

 

1. В отделни точки на албанското културно пространство още може да се видят неща, за които в останалите европейски култури само са чували и чели. Присъствието на фолклора, епическа поезия досега – потомствени свирачи на лахута (гусла с една струна), която придружава епическия речетатив – Косово, Черна гора.

 

1. Специфичен фактор е двуезичността на творците, като език на който създават. Най-масово проявена в Италия и Македония. Много от писателите, поетите и драматурзите с произход от територията на сегашна Македония, по времето на бивша Югославия са се насочили и установили в Прищина, станали са част от културната среда там и отдавна вече се самоопределят като косовски автори. Те са израснали в триезична среда, но пишат само на албански. Интересни за нас от методологическа гледна точка са автори, които пишат на два езика не защото им се налага или са принудени, а го правят с удоволствие и еднаква езикова компетентност. Такива са албанските автори от Македония, които живеят и са се утвърдили там, като Люан Старова и Ким Мехмети, и чиито произведения са достъпни за българския читател освен в превод и на македонски език.

 

Показателите, по които албанската литература е относително хомогенна в новото пространство са свързани със специфичния национален колорит. Те се коренят в етнопсихологията и, макар свързани с литературата, могат да бъдат изучавани интердисциплинарно.

 

1.      Хронологически:

Като цяло всичко закъснява и събитията се натрупват и случват сега или съвсем неотдавна. Компресиране на времето в сравнение с Европа и дори с останалите Балкани.

2.      Отношението към литературата като творчески процес:

Повечето албанци, без да са професионални литератори, пишат поезия, като част от тях пишат и проза. Да си поет е нещо естествено и приемливо в обществото, по-типично, отколкото в България, където аматьорите по-скоро пишат тайно. Канадският изследовател Роберт Елси с добронамерен хумор се пита реторично в своя статия „Дали у всеки албанец не дреме един поет?”, а на последната страница на монографията „Албанската литература. Кратка история” прави заключение, че именно поезията е основно постижение на албанската писмена култура през последните десетилетия (Elsie 2005: 211). В условията на пазарна икономика това наистина заслужава особено възхищение. Любопитно обяснение на поетическия импулс предлага авторът на Българския римен речник Атанас Мочуров в предговора си. Той отбелязва, че всъщност всеки човек в силно емоционално състояние“заговорва в мерена реч”. Възможно е, както се е изразявал и самият Р.Елси, поезията да е естествен отдушник на страданията, на които е бил подложен исторически албанският народ. През последните години се забелязва полъх в полза на прозата, като аритметическата логика подсказва, че повечето от известните поети бавно се обръщат към прозата.

3.      Демографски и джендър показатели:

– Сериозната литература, както и всички професии, които носят етикет на сериозни, са все още сериозно доминирани от мъжете.

– Мигрантска литература: към момента е сравнително единна и недиференцирана зад граница. Това явление не е нещо ново, а е историческа характеристика на албанската култура. Нейни представители са оставили следи или са били интегрирани в други културни среди от епохата на хуманизма до наши дни. Като класически пример може да бъде посочен Сами (Шемседин) Фрашери през втората половина на ХІХ в. в турската култура.

4.      Тематика:

– Патриотизмът без преувеличение може да се определи като вездесъщ творчески импулс. Литературната критика, както и в България, периодически е подкрепяла или порицавала артикулирането на любовта към отечеството, но дори слабо познаване на албанската етнопсихология е достатъчно, за да се направи изводът, че тази „поглъщаща стихия” не е изкуствено обусловена от нея.

– Канонът на обичайното право като извор на конфликти и сюжети.

– Отсъствие на модната хомосексуална тематика.

– На мода е антологията. Освен литературните критици (Али Алиу), утвърдени поети също правят обширни антологии и взаимна промоция (Али Подримя, Агим Винца, Адриан-Кристиян Кючуку в Румъния и др).

Заключение: В чисто литературен план, хетерогенността е основен макро белег на албанската литература и затова е в неин интерес да се прилагат нетрадиционни критерии за сравнение. Там, където литературата граничи с други науки, като антропология, етнология, психология, социология и т.н. имаме хомогенност и национален колорит. Взаимното опознаване между албанските общности е положително явление и за външния статус на албанската литература.

 

Цитирана библиография:

 

1. Интернет източници:

а. http://elsie.de

б. http://albanianliterature.net

в. http://transcript-review.org   Edition 25

Превод на английски Робърт Елси и Джанис Матьо-Хек

Превод на немски Ханс-Йоаким Ланкш

Превод на френски Ардиан Мараши

2.  Десницкая, А. Албанский язык и албанская литература. Москва, 1989.

3. Еlsie, R. Albanian Literature. A Short History. London: I.B.Tauris in Association with Centre for Albanian Studies, 2005. Elsie R. Letërsia shqipe. Histori e shkurtër. Tiranë:Skanderbeg books, 2006.

4.   Elsie, R. The hybrid soil of the Balkans: a topography of Albanian literature.In: History of the literary cultures of East-Central Europe: junctures and disjunctures in the 19th and 20th centuries. Volume II. Edited by Marcel Cornis-Pope and John Neubauer. p. 283-301;

Also available at: http://elsie.de/pub/articles/2003articles.html

5.   History of the Literary Cultures of East-Central Europe. Jungcutres and disjunctures in the XIX and XX centuries. Volume II. Edited by Marcel Cornis-Pope and John Neubauer.Amsterdam & Philadelphia: John Benjamins, 2006. ISBN 90-272-3453-1

6.     Карагьозов, П. Тезиси за история на славянските литератури през 20 век с особен оглед на партоцентризма. Научна конференция „Какво сравнява сравнителното литературознание”. София, 16-17 номеври 2006.

7.        Мочуров, А. Български римен речник. София, 1999.

8.   Станчева, Р. Критерии на сравнението. Балкански литератури и сравнително литературознание. Научна конференция „Какво сравнява сравнителното литературознание”. София, 16-17 номеври 2006.

Poems of Ted Hughes in Marathi translation by Sachin Ketkar Sachin

Publisher: Nikola Benin

Sachin Ketkar

Maharaja Sayajirao University of Baroda, English, Faculty Member

Български преводи на английски сонети

Публикувал: Никола Бенин

В Литературен вестник, Брой 22, 1-7.06.2016 Год. 25 е публикувана статията на МИРЯНА ЯНАКИЕВА “За най-известните сонети, написани на английски език, и за техните български преводи”.

Понякога се забравя, че сонетът е измислен през 30-те години на XIII век от юрист – Джакомо да Лентини, нотариус от Апулия, подвизавал се в космополитния сицилиански двор на Фридрих II фон Хоенщауфен, глава на Свещената Римска империя и потомък на швабски херцози, но също така и човек от Средиземноморието, владеещ шест езика, един от които е арабски. По онова време на острова, все още свързван предимно с мафията днес, съжителстват ислям, юдаизъм, западно и източно християнство, а Фридрих или Федерико, наречен „stupor mundi” („чудо на света“), се обгражда с философи, географи, математици, архитекти и поети, без да го е грижа дали са християни, мюсюлмани или евреи. В неговия двор намират убежище и преследвани трубадури албигойци от Прованс. В тази динамична културна среда нотариусът Лентини създава тип стихотворение, което се оказва изключително приспособимо към различни исторически и национални контексти: сонетът изразява много с относително малко думи и както се полага на творение на юрист – представлява своеобразна пледоария, целяща да убеди с аргументи любимия/любимата, Бог, нацията, читателя или някой друг възжелан адресат да признаят валидността на изказаното от лирическия Аз. Около 300 години след появата му сонетът бива „присвоен“ от поети, пишещи на език, който впоследствие ще стане както имперски, така и глобален, но дали оцеляването му през вековете и днешното му използване от поети извън Европа се дължат само на такова стечение на обстоятелствата? Ще ми се да вярвам, че не е така и че определящи са възможностите за свободна поетическа изява, която сонетът дава независимо от явните ограничения на формата му. Всъщност тези ограничения, изглежда, стимулират изобретателността на съвременните сонетописци: през последните петдесетина години са създадени сонети в бял стих (Робърт Лоуел), сонетна история на шотландския град Глазгоу (Едуин Морган), японско- американски сонети, завършващи с хайку (Дж. Д. Маклатчи), венец от 15 сонета за e-Bay (Дениз Дюмел) и много други разновидности на жанра. В българския културен контекст от края на Възраждането до наши дни не липсват нито авторски, нито преводни сонети. В последно време интересът към преводите на сонетите на Шекспир осезателно се засили под влияние на едно знаменателно събитие: четиристотната годишнина от смъртта на Барда. Под надслова „Шекспир е жив“ (отглас на глобалната програма „Shakespeare Lives”) се проведоха четения и обсъждания на по-нови и по-стари преводи, международна научна конференция за Шекспир и Сервантес, чиято кончина също е настъпила преди 400 години, театрални постановки, авангардни пърформанси и дори ученически турнир по тенис „в Шекспиров стил“. Наличието на пазара на книги като „Сонети в три превода“ на изд. „Захарий Стоянов“ или на елегантното двуезично издание на „Колибри“, съдържащо сонетите на английски език под редакцията на шекспироведите Барбара Моуът и Пол Уърстин, и в превода на български на Кирил Кадийски, допълнително подбуди към размисли и текстове за българската рецепция на Шекспир и по-точно за преводната рецепция на (може би) най- противоречивия дял от творчеството му – неговите сонети. Известно е, че българската преводна рецепция на най-известните сонети, написани на английски език, минава през различни етапи. Появата в сп. „Мисъл“ през 1886 г. на четири сонета, преведени от руски, както и публикуването от Димитър Подвързачов на пет сонета в сп. „Светлина“ през 1900 г. са очевидно част от компенсаторния процес на „наваксване“ и „приравняване“ на българската култура с другите европейски култури. В такива случаи превеждането на част от творчеството на канонизиран автор, какъвто е Шекспир, или пък антологизацията на „образци“ на поезия и проза, както са направили в своята „Христоматия“ Иван Вазов и Константин Величков, играят важна роля. Подобни примери за „наваксване“ откриваме и в други европейски културни контексти. Издаден за пръв път през 1956 г. и неколкократно преиздаван по-късно, преводът на Владимир Свинтила дава възможност на няколко поколения български читатели да достигнат до всичките сонети на Шекспир. Може да се каже, че с този превод завършва и процесът на компенсаторно „наваксване“: на български е налична цялата сонетна поредица на Барда. Преводът на Свинтила е често хвален за поетичността му и музикалното му звучене, по него са правени множество рецитали, a в наши дни го цитират в блогове и на сайтове за емоционално споделяне (вж. напр. http:// http://www.teenproblem.net/forum/showthread. php/460251). Запомнящият се стих от превода на сонет 136, „Аз имам странно прозвище: „желание“, изглежда трайно се е настанил в съзнанието на немалко български читатели: той се цитира често, а сега вече и в интернет (вж. горепосочения сайт). От друга страна, за превода на Свинтила нерядко се твърди, че той представя „контурите“ на английския оригинал и че чрез него читателят получава пределно обща представа за текста на Шекспир. Използвайки популяризираното от американския преводовед Лорънс Венути разделение между два основни и полярно противоположни подхода към превода, одомашняване (domestication) и очуждяване (foreignization), можем да приемем, че преводаческите решения на Свинтила са предимно от първия тип. Според Венути „одомашняващият“ превод оставя у нас впечатление, че текстът е бил написан на приемащия език, а не внесен отвън. При него хибридният характер на преводния текст е до голяма степен заличен и това оказва въздействие върху нашето четене – по принцип четем такъв превод „леко“, без да се натъкваме на обезпокояващи следи на „чуждото“. Излезлият през 1992 г. превод на Валери Петров е по-отворен към оригинала и процесът на преводаческо пресъздаване е белязан от стремеж да се предаде сложността на Шекспировия текст. Независимо от типичното за Валери Петров виртуозно боравене с езика, този превод не се чете толкова „леко“ и това находчиво подбраните епиграфи към всяка глава, взети от текстове на италиански или български автори от различни епохи. Ще си позволя да призная тук особената си слабост към цитатите от Добри Войников и Иван Пеев-Плачков, които предхождат съответно третата и четвъртата част от изследването. Думите на Добри Войников – „Секи човек си има по един начин на говоренето. Един говори бържи, други – полека, трети – спънато, четвърти – с много думи малко мисли, пети – с малко думи много мисли“ – остроумно въвеждат към проблематиката на частта, озаглавена „За превода и регистъра“. Към следващата пък – „За превода, реалиите и специфичното“, води крайно любопитната препоръка на Иван Пеев-Плачков: „И като превождат, да гледат да ни правят тая илюзия, че не превождат, а пишат оригинално“. Въздействаща символика носи и решението на авторката да постави като епиграф към осмата част „За превода и езиковите принуди на фашизма“ следната мисъл на Примо Леви: „Където се упражнява насилие върху човека, то се упражнява и върху езика“. Изобщо смисловото взаимодействие между епиграфите и собственото изследователско съдържание на съответните части е една от многото силни страни на реториката на тази книга, в която постигането на конкретните изследователски цели върви ръка за ръка с осмислянето на редица ключови въпроси от общохуманитарно естество като например връзката между език и политика. В логиката на книгата, отразена в подредбата на отделните й части, има още един остроумен момент, който държа да посоча: като в обърнат конус се тръгва от най-едрото – понятието за световна литература. Проследени която е отворена към множество най- разнообразни критически интерпретации, създавани както в англоезичните страни, така и другаде по света. Академичната начетеност на преводачката е съчетана със скрупульозно внимание към формата: налице е силен стремеж към запазването на римната и ритмична специфика на оригинала. Преводът на Кирил Кадийски следва преводите му на ред творци на сонетната форма както в Западна, така и в Източна Европа – от Петрарка през Ронсар до Мицкевич, Пушкин и Франце Прешерн. Самият той е автор на сонети. Според Людмил Димитров, автор на послеписа към изданието на „Колибри“, Кадийски е предприел „не толкова превод преизговаряне, колкото превод пресътворяване“ в тази своя публикация и това предполага известна дистанция от оригинала – особено в сравнение с превода на Панчева. Да се определи обаче направеното от Кадийски като адаптация, както считат някои, би било пресилено и неоправдано. Самият той недвусмислено показва, че се схваща като внимателен читател на Шекспировите сонети, който трябва да се пребори със сложната им плетеница от смисли и да се постарае да я предаде със средствата на българския език. Преводът е придружен от неголям брой бележки, някои от които са обяснителни, но в други Кадийски разговаря с читателите за трудностите, които е срещнал при превода (сонет 53) или пък мотивира преводаческото решение, което е избрал („обиграването на името Уили“ в сонет 135). В бележката към сонет 135 преводачът изразява и собственото си виждане за Шекспир: според него той е „много повече груб и ръбат, отколкото е представян от преводачите в продължение на векове“. При представянето на превода на сонетите на 23 април 2016 г. Кадийски доста колоритно определя тези Шекспирови творения като „живи, четинести, космати зверчета“, които в ред преводи са били превърнати в голи „радиоактивни плъхове“. Целта му според самия него е да даде „българска версия, която да отговаря на оригинала не словесно само, а като настроение, като мисъл, и най-вече като жив и естествен език“. Как „работи“ едно такова виждане за сонетите и техния автор? Успява ли преводачът да изпълни целта си? По скромното ми мнение Кадийски се справя особено добре с онези сонети, в са промените в разбирането за това понятие от Гьоте насам. Разделението – оправдано или не – на езиците на „малки“ и „големи“ е мерило за начина, по който това понятие бива мислено на различни етапи от историята си, затова между него и превода съществува много близко отношение. По-нататък конусът се стеснява към все по-частни аспекти на преводаческата дейност, за да открием на дъното му… запетаята. Предвид разликите в пунктуационните правила на различните езици, и на нея е обърнато нужното внимание като на един от многобройните проблеми на превода. Сериозната научна стойност на труда на Дария Карапеткова елегантно и уравновесено съжителства с лекотата на остроумието и шеговитостта. Много са примерите за това, но тук ще се спра само на един. Когато читателят разгърне за първи път книгата и не се е запознал още с нищо друго освен със съдържанието й, той най-вероятно няма да може да предположи какво се крие зад заглавието на пета част, „За превода и теглото на Хамлет“. Няма и аз да разкривам сега, за да не отнемам на читателите удоволствието сами да го сторят. Ще загатна само, че в израза „теглото на Хамлет“ няма нищо метафорично, ами си е съвсем буквален. И не става дума за душевно тегло! Както споменах по-горе, само още една част, освен уводната, не е озаглавена по модела „За правода и…“. Тя е към края на книгата и се нарича „За гладкия превод“. Авторката оприличава термина „гладък превод“ на хамелеон, в смисъл, че „мнозина влагат в него различни нюанси, но по същество символизира презумпцията, че художественият превод трябва да отговаря на установените стандарти за литературност и непременно да звучи така, сякаш е бил написан на целевия език, а не преведен от друг“. Тук се навлиза в твърде хлъзгавата територия на въпроса за позволено и непозволено, допустимо и недопустимо при превода, за трудната и деликатна работа на редактора, а също така за степента, в която преводните текстове влияят – за добро или за лошо – на езика, на който са превеждани. Последната част отваря темата и за мястото на обучението по превод и на практикуването на превод в образованието на бъдещия филолог. От съществено значение е поставянето на въпроса за съотношението между теория и практика в този вид обучение в контекста на една вече доста отдавна започнала и засега нестихваща световна тенденция към омаловажаване на теоретичното мислене и познание. Подписвам се без колебание под изречението, с което завършва тази част: „Именно подценяването на нуждата от теоретични познания е в основата на серията от преводачески злополуки в много заглавия, публикувани през последните години.“ Все в духа на присъщото си остроумие Дария Карапеткова е кръстила кратката заключителна част на книгата си „Това не трябва да бъде заключение“ – прекрасно намерен начин да се каже, че по обсъжданите в нея въпроси никога не може да се каже последната дума. Особено ценното в нея обаче е, че по тях тя казва своя дума и от прочита й ще спечелят не само преводачите и филолозите, но и всички, които се интересуват от поствавилонското ни битие на многоезично човечество.

За забранените, опасните и вредните книги

Леа Коен

(Размисли по темата след дискусия на Клуба на българските писателки в литературен клуб „Перото“)

На 28 май, в поредната си публична дискусия в „Перото“, пет писателки от Клуба на българските писателки дискутираха с публиката темата „Забранените, опасните и вредните книги“. Темата, както и другите публични дискусии на Клуба, не е избрана случайно и предизвика реакции, които се ситуираха между призиви за тотален либерализъм, от една страна, и спазване нормите на „коректното“ изразяване, от друга. Като медиатор на дискусията за мен беше изключително интересно да разбера докъде се простират представите съответно за либерализма в изразяването и понятията за „политическа коректност“. Важно беше да се изясни още в началото, че трите изброени категории книги не винаги се намират в зависимост помежду си. Светлозар Желев изтъкна обстоятелството, че дискусията би могла да бъде центрирана около художествените книги, което би улеснило критериите бързо. Стана ясно обаче, че каквито и да бъдат те, каквото и да се каже по темата, ще бъде спорно и полемично. Точно в това е предизвикателството тя да бъде дискутирана, тъй като представлява част от въпроса за нашата свобода на изразяване, публикуване и читателски достъп до книги от въпросните три категории. Първият и най-естествен рефлекс в една демократична среда е на нелимитирана защита на всичко, което е книги, книжнина и литература. В подкрепа на тази кауза неведнъж се цитират аргументи, които при по-внимателно вглеждане се оказват спорни. Традиционно е например защитата на свободата на словото да се аргументира с класическата фраза „Не съм съгласен с Вас, но съм готов да се боря докрай, за да можете да изразите, което мислите“. Фразата се приписва на Волтер, но всъщност е hoax, измислен от неговата английска биографка Евелин Беатрис Хол, почти 100 години след Волтер, която през 1906 г. публикува книга, в която приписва на Волтер станалата впоследствие прочута фраза, обявена за концепция за свободата на словото. Самият Волтер е имал доста неприятности с цензурата, което не е било изключение по време на Просвещението, в което традиционно се кълнем в името на свободата на мисълта, без да си даваме сметка, че книги на Дидро са били забранявани заради неморалност, че Русо е предпочел да се пресели в Швейцария на спокойствие и че маркиз Дьо Сад е лежал в затвора заради „Жюстин“ и други свои творби с „неморално“ съдържание. Друг аргумент към същата концепция, който също често влиза в употреба, е втората добавка в Американската конституция, според която нямало никакви ограничения за изразяване и публикуване на територията на Съединените щати. Това е също hoax, като се има предвид, че листата на забранените книги в САЩ е обхващала и такива автори като Селинджър, Стайнбек, Марк Твен и други, списък, с който всеки начинаещ в темата може да се запознае в интернет, ако иска да разбере кои са били 10-те, 20-те, 50-те или дори 100-те най-забранявани книги в най-съвременната, най-развитата и най- почитаната и давана за пример световна демокрация. Аурата на „забранената книга“ широко се използва и като реклама, и като идейно-политическо оръжие. Тъй като в България през годините между 1945 и 1989 идейните норми са били рядко и свенливо нарушавани, при това от малцина автори, днес се забелязва склонност да се приписват забрани и да се описва книжен терор, който фактически едва ли е съществувал в цитираните размери. Това вече е идеологическо, а в някои случаи и партийно употребяване на темата, което масово се използва напоследък. Фактически, колкото и да е конфузно да го признаем, книги са забранявани в България във всички времена, включително и преди Девети септември, и в тази връзка няма защо да премълчаваме автори като Антон Страшимиров („Хоро“), Вапцаров („Моторни песни“) или дори някои стихотворения от Дебелянов и Яворов. Нито е необходимо усилено да съставяме списък на инкриминирана по- късно литература, защото той няма да е особено дълъг, предвид традицията на автоцензурата и благоразумието, които са практикували повечето български писатели, с няколко ярки изключения. Да се твърди, от друга страна, че „комунистическият мрак“ е покривал едва ли не като в Северна Корея българското книгоиздаване е нелепо, след като всеки, с повече любов или любопитство към книгите, притежава акземпляри от „Един ден на Иван Денисович“ (1964), „Бабий Яр“ от Анатолий Кузнецов или сборника „Конармия“ от Исак Бабел, които излязоха през 60-те години и напълно промениха романтичната представа, насаждана в предишните поколения, показвайки вълчия характер на съветската държава и в частност нейното население. В България пък беше издадена в началото на 80-те хитовата книга „Фашизмът“ от Желю Желев, която стана бестселър, включително заради високия й тираж, а благодарение на издателство „Народна култура“ (по онова време през 70-те години там работеше прекрасен екип начело с Вера Ганчева) бе издадено цялото, включително спорно, литературно европейско и американско наследство. Онова, което не се намираше по българските книжарници, можеше да бъде закупено в Руската книжарница на ъгъла на бул. „Руски“ и улица „Раковски“, при това в луксозно издадени томове, които много домашни библиотеки съхраняват и до днес. След всичко казано възникна въпросът от какви категории забранени, опасни и вредни книги трябва да страним или трябва, обратното, да браним до пълната победа на книжния либерализъм. На този въпрос не може да се отговори еднозначно. Мнозина ще се изненадат например, че и днес във Франция всяка година се публикува списък на забранени за продажба издания, като те засягат не само вулгарни порнографски книги и списания (педофилия, зоофилия, насилствен секс и прочее), но и книги, които насаждат расова омраза, антисемитизъм, съдържат клеветническо съдържание (някои типове биографии) и прочее. Други европейски страни имат подобна практика, като тя е най-„либерална“, ще рече безконтролна, в страните от „сивата зона“ на демокрацията, включително България, където е възможно да се публикуват и да се продават всякакви екцесивни издания от изброените видове, без никой да пострада, и често без никой да се оплаче от подобна практика. Този дебат за границите на търпимостта към дивотиите, които могат да излизат от страниците на една книга, несъмнено придоби нов реланс след едно събитие от началото на 2016 г., издаването на „Моята борба“ от Адолф Хитлер. Въпреки голямото ми желание този злополучен текст с печална слава да не бъде включен в подобен дебат (единствено поради обстоятелството, че смятам всяка негова реклама, включително негативната, за неконструктивна), книгата беше спомената, което наложи да бъдат разисквани и нейните права на публичност. Мненията за преиздаването на „Моята борба“ са вече известни и те също се движат между разбирания за пълна либерализация на достъпа до текста и разумно ограничение със съответни предпазни механизми. Този дебат е донякъде излишен в България и други страни от „сивата зона“ на книжната демокрация, тъй като въпросният текст се разпространява много преди да отпадне забраната върху неговото публикуване, като зле издадено пиратско издание, което се радва на известна популярност в някои известни среди. Този текст, който не е повече от една словесна диария, на която се радват само елементи с повредена представа за света и неговото функциониране, получи обаче неочаквана защита в хода на дискусията от някои от присъстващите и дори бе определен като „най-добрия историко-политически анализ за своето време“, като специално бе подчертана неговата „антикомунистическа насоченост“. Феноменът за присъждане на стойност на едно съчинение, което още след издаването си през 1925 г. предизвиква изключително негативна критика (в. „Франкфуртер Алгемайне” го нарича „объркано бръщолевене на човек, който не познава как функционира светът“) и за което е ясно, че е било използвано като пропагандно оръжие на политиката на Третия райх, според мен означава едно-единствено нещо: в страна като България подобен исторически ревизионизъм е възможен по две причини. Първата е собственият ни исторически ревизионизъм и пренаписване на българската история, особено в частта за периода 1941-1944 година, и вторият е масовото безаналитично отношение към последвалия период от 45 години, който за удобство се нарича с общото име „комунизъм“ (въпреки че съдържа най-малко три политически периода), който вкупом се припознава като ЕДИНСТВЕНИЯ период на липса на демокрация в България и който масово се използва за алиби за всички неудачи на българската държава. Извън опитите за реабилитация на Хитлеровото съчинение, проличаха и опити за глорификация на български автори, санкционирани заради пристрастия именно към нацистката идеология. Тук също пролича опасност от унифициран подход (подобен на приетия от Народното събрание през 1996 г. Закон за колективна отмяна на всички присъди на Народния съд и пълна реабилитация на всички, без изключение лица, попаднали под ударите на преследвания вследствие на приети от съюзниците мерки за денацификация). Такъв подход, както беше посочено в хода на дискусията, лишава обаче от възможността за пълно познание на съответната епоха, през която историческите катаклизми, отношението и дори частичното участие в тях са били избор на отделни личности, които е трябвало да понесат отговорност за него. Дискусионният въпрос дали писателият трябва да бъде разделян от творчеството, поставен в тази светлина, е всъщност повторение на въпрос, на който многократно е даван отговор, който понякога е включвал дори живота на писателя (например съдените и някои от тях разстреляни интелектуалци колаборационисти във Франция след ВСВ). Пролича и вредността на едно вече доста досадно клише, което се е наложило в публичното съзнание, а именно историческата съвременна периодика да бъде квалифицирана с формулата „преди и след промените“, като че ли датата 10 ноември 1989 г. е някакъв водораздел в българското мислене, което очевидно не е така. Независимо, както и се очакваше, че дискусионната среща на Клуба върху „Цензурираните, забранените и опасните книги“ не даде конкретни отговори на много от възникналите въпроси, тя беше по мое мнение едно от онези полезни упражнения по трениране на демократичните ни рефлекси, без които те, за съжаление, попадат все по-често или в плен на ненужни клишета, или на още по-ненужни ревизионистични теории. Всъщност една млада издателка Виктория Борисова, членка на Клуба, даде единствен конкретен отговор, като назова наистина очевидно вредните книги: лошо издадените, зле преведените и небрежно редактираните. Едно видимо зло в българското книгоиздаване, с което все пак би трябвало да имаме ресурс да се преборим.

Публикувал: Никола Бенин

Линк: http://www.bsph.org/members/files/pub_pdf_1512.pdf

MINERVA FELLOWSHIP PROGRAMME

NIKOLA BENIN The EU-Japan Centre for Industrial Cooperation proposes a 6 month in-house fellowship scheme in Japan, designed to support its research and policy analysis of EU-Japan economic and ind…

Source: MINERVA FELLOWSHIP PROGRAMME

Сингуларността на женския път Разговор с Юлия Кръстева с Искра Ангелова

Публикувал: Никола Бенин

ЛВ публикува една малка част от интервютата с Юлия Кръстева, проведени в Париж за биографичния филм на Искра Ангелова „Кой се страхува от Юлия Кръстева?“. Филмът е копродукция на БНТ, НДК и Wonderland productions. Премиерата предстои. Бернадет Брику е професор по литература в университета „Париж – VII: Дени Дидро“. До миналата година е негов вицепрезидент, а сега – съветник на президента на университета. Бернадет Брику: Дълго сме се придружавали в този университет – “Париж Дидро”. Винаги сме работили в различни области, но които според мен винаги сме третирали в съзвучие. И именно на това динамично съзвучие бих искала да обърна внимание и особено когато става дума за един от предметите, на който сте посветили страхотния си триптих – женскaта дарба, гений. Това, което бих искала да кажа и никога не съм казвала, зщото е лично, интимно… Вие сте ми дали много, но това, което най-много ме докосва, е, че в свят, воден от състезанието и конкуренцията, вие се обръщате към уязвимостта – започвайки от опита си на жена, опита на изгнанието, опита и интереса ви към изостаналостта/хандикап, това трябва да даде думата на най-лишените, на онези, на които думата не се дава. За това бих искала да говоря като за начало. Второто, което ме е впечатлявало, тъй като говорим за женското и вашия феминизъм, е, че за разлика от многобройни феминистки визии, които са общностни, вие обръщате внимание на сингуларността на женския път (и навярно в това се срещнахме първо). Индивидуален път, но път, който дава регистъра на устните литератури, може да бъде образцов път. Юлия Кръстева: Много съм развълнувана от това, което казвате, и се радвам, че и българските ми приятели могат да чуят това. В тази страна понякога съм срещала презрение, понякога враждебност, но е имало и много, много силно съучастничество и вие сте сред тези, за мен и до ден, с които това разбирателство се е установило с присъщата на вашата личност сдържаност и е стигнало до сърцето на моята, така да се каже, траектория, която описахте, свързвайки жената, изгнанието и уязвимостта. Брику: Уязвимостта. Кръстева: Смятам, че в работата на Бовоар всичко това е на заден план, но тя го е казала по по-философски, в по-искаща (Брику добавя „по-войнствена“ или „по- борбена“) форма. И най-вече онези жени, който са я последвали, са се превърнали във войнстваща общност, която се е укрепила здраво (буквално циментирала) и не вижда еволюцията на жените днес и необходимостта от сингуларност, която не е индивидуализъм, а креативността на всяка една. Затова се и насочих към тази хипербола, малко шокираща може би, за женския гений, но която призовава именно креативността. И там се открихме чрез вашата работа върху приказките и устната литература, където най-обикновените – селяни, занаятчии, онези, който наричаме „народ“, изразяват своята сингуларност. Чрез приказка, която се разказва на всички, но която говори, защото някой е казал нещо сингуларно, което разграничава всеки от анонимната маса. Популярната литература прави от всеки актьор на собствената му съдба. Брику: Виждате ли, този диалог ни позволява да стигнем по-далеч… Това, което ме впечатлява, още веднъж триптихът… Да, обръщате внимание на креативността, творческото у народа, но и на обмена, предаването между жените… Разбира се, говорите за работниците и занаятите, във всички места и дейности, в които жените са поставени в ситуация на обмен и съвместна работа… Няма да се самоцитирам. Кръстева: Не, не, напротив. Брику: …начините на казване и начините на правене, тоест професиите, занаятите на прехода. Жените, които се намесват в най-важните моменти в живота на жените. Във връзка с раждането например в традиционните общества има един персонаж, който винаги ме е вълнувал – перачката, която едновременно с това е жена, която помага като бабите акушерки, или иначе казано, е посветена – изражда децата и измива мъртвите. Иначе казано, в двата предела на живота тя е тази, която общува с невидимото. В духа на вашата теза за женската дарба – смятам, че си остава по-близо до живота. Кръстева: Много се радвам, че казвате това, защото триптихът ми е бил разискван много и никога в такава светлина, фолклорна и митична. Що се касае до женската дарба – известен брой феминистки, предимно американски, са ме обвинявали, че есенциализирам, че варварски свеждам нещата до романтично понятие. А всъщност това е апел към своеобразието и сингуларността на всяка една – на перачката, на акушерката да отиде отвъд себе си към една връзка. Това, което се опитвам да кажа през тези три жени – Хана Арент, Мелани Клайн и Колет, – женското размишление, защото те са интелектуалки, осъществяват връзка, произвеждат нещо в социалния живот, в моменти, когато то не е било възможно в хода на 20. век. И подзаглавията на този триптих са за Хана Арент – „Животът“, за Мелани Клайн – „Смъртта“, а при Колет това са „Думите”… И е ужасно важно да се покаже как в моментите, в които социалната връзка се къса в хода на драматичния 20. век, женската дарба е дала повече от надежда. Онези, които показват какво да се прави, всъщност са тъкачките… Идеята за предаване идва да покаже нещо, което ни липсва сега – социалната тъкан се къса, не само във Франция, в цял свят, и навярно жените могат да дадат нишката и да направят възли. Брику: …забележително е, че заговорихте за това, защото заговорих за перачката, за онази, която помага. Интересувала ме е, защото от антропологична гледна точка перачката трябва да е възрастна жена, т.е. жена, чието тяло вече не е подвластно на биологичните бури, за да може тя да борави със свещеното. Следователно тези общества ни говорят и за жените във всички възрасти, за съответните им привилегии, власт и специфично знание. И ето че сме поели в една и съща посока – тъкането на платно, работата с нишка, винаги са били изключително женска задача… В традиционното общество тъкачката притежава специфична власт, свързана с въвеждането на младото момиче, да му помогне да стане жена, давайки му насоки и понятия, особено в сексуалната сфера, която то още не познава, и относно житейските избори. В този смисъл наистина вярвам, че вие говорите за необходимостта да се създаде социална връзка, връзка между съществата и между поколенията, между думите на жените и думите на мъжете, което ми изглежда абсолютно фундаментално. Кръстева: Когато говорех за Мелани Клайн, казах, че тя се сблъсква със смъртта. Смъртта, с която се сблъсква, е лудостта. И Мелани Клайн се опитва да построи мостове отвъд психическата катастрофа и да позволи на изпадналия в отчаяние да мисли, да живее, да чувства и на границата на смъртта да изгради способност да живее с другите. Така и моята работа е, как да кажа, вкоренена в мисълта на Фройд и в психоанализата. Не се разпознавам в това, което често ми казват за американската психоанализа и приспособяването към живота… На това ниво тъканта се къса, до самия ментален живот… до настоящата ми работа с радикализираните – да продължавам да инвестирам в другия, да давам сърцето си. Нашият професор Бенвенист, друг изследовател, който, подобно на вашето търсене в приказките, изследваше езика, беше открил, че да инвестираш в санскритските езици значи да даваш сърцето си на другия, очаквайки нещо в замяна. Тази връзка, която остава абстрактна, се открива в женския живот и тук се връщам към Колет, открива се в майчинството – митът за разтварянето, който е много флорален, но и животински. Ние се намираме в библиотека, тук е мястото да обърнем внимание на това. Истинското разтваряне е способността на думата да прекрачи неспособността да се каже, да се мисли и да възстанови една множествена и жизнерадостна връзка, податлива на множествени интерпретации. Брику: Има нещо във вас, мисля от първата ни среща… Зная, че отдавате голямо значение на Прустовата мисъл за думите като заместители на скръбта. Работили сте върху меланхолията, черното слънце на меланхолията, новите болести на духа, лудостта, властите на ужаса, абекта, смъртта, самоубийството… Следователно… как да кажа, вие постоянно сте вървели край бездните, плъзгали сте се по ръба на бездните… Това не е толкова често срещано и аз искам да говоря за начина, по който аз ви виждам, да ви направя субективен портрет. Смятам, че има нещо във вас, което остава, устоява, понякога по много скрит начин, интимен, защото вие сте извънредно публичен човек. И това надали е първото в публичния образ по принцип… Възможен е общоизвестен образ, световна знаменитост, дори повече, отколкото в родната си страна, който да има и друго, и вие притежавате не малко сдържаност… Но вие имате радост, съхранили сте радост. Има нещо, което е извън веселието. Това ще се хареса на Филип. Вярно е, че аз мисля за Лафонтен в момента, простете ми, но в нашия разговор се включват двама мъже (Филип Солерс и Лафонтен), но защо не? Не наричам радост онова, което възбужда смеха, а един определен приятен чар, който може да се придаде на всякакви теми, дори най-сериозните. Колет говори за веселието. И вие имате това, това веселие, което дори в сърцето на отчаянието казва, че нещо може да се разтвори пред нас. Кръстева: Много ме трогва това, което казвате, защото аз се чувствам така и понякога се питам всъщност откъде идва. Имам впечатлението, че съм имала късмета да науча френски и много рано този дух, който се състои в това да можеш да изкажеш отчаянието, но да го изкажеш във форма едновременно много точна, контролирана и много духовна. Радостта е в способността да мислиш. За мен посланието на френската култура е това – има радост, но това не е насищането или утоляването на апетита, не е сексуалното удоволствие. А способността да изречеш с думи и утоляването, и удоволствието. Това е по- висша степен. Това е свободата, където сърцето и духът живеят заедно и това е преодоляване на метафизиката. И мисля, че това се случва единствено във френската култура, може да са го имали някои гърци. Но френската култура се отличава в преодоляването на разрива между духа и тялото, телесната болка или бакхусовата радост, вакханската радост, но духът бил нещо абстрактно и пр., и пр. Това е въплъщение на преодоляването на нещастието, което Хана Арент нарича „блаженство на мисленето“. Мисля, че френският ми е дал това, много рано, в началното училище на доминиканките, а после и в „Алианс Франсе“ и късметът, който имах, идвайки във Франция, да попадна, благодарение на, мога да кажа генерал Дьо Гол, и тезата, която правих за Новия роман, в една среда, от Барт до Солерс, където културата, литературата бяха живени не като артефакт или фетиш или просто като обект на консумация, а като жизнен опит, за да се изправим лице в лице с националната депресия на Франция, излизаща от войната в Алжир, и като жизнен проект, цивилизационен проект… „Войната на вкуса“ или „Литературата и опитът на границите“ и други книги на Филип… „Жени“ например, или „Проясняване“… това са рефлексии, в които естетиката и метафизиката вървят заедно в един вид жизнен проект. Или „Митологиите“ на Барт. Той ще се подиграва на този или онзи социален феномен, но това е за да изрази вид възможно надживяване. Примерът на Барт е още по-неоспорим, защото той не беше много радостен човек и меланхолията беше много видима. Но начинът, по който описва, стимулира, струва ми се, преодоляването на състоянието на неразположение. И да бъда съпруга на писател, който е част от всичко това, много много ми е помогнало. Но също, тъй като ние се намираме в университета – това е университетът „Париж 7“ – това ще рече френският университет, основан след май 1968 и който е събрал хора, идващи от различни места, – старата Сорбона, Лион и други, които сякаш малко дисидентстваха спрямо класическото. Спрямо отъпканите пътеки. Опитващи се да отворят… не послание, защото думата е твърде банална… и твърде войнствена, но начин на мислене и за предаване, който взима духа на този народ в различни области – вие в приказките, други в съвременните литератури, аз стигнах до Маларме и Пруст и за да се покаже просто виталността на тази френска култура. И когато сме се къпали в това, мисля, че прекосяваме собствените си болки и рани и аз се чувствам потопена, чувствам постоянна динамика, не усещам умора и това е лошо, защото един ден тялото ще ме изостави и аз си давам сметка за това. Брику: Аз ви припознавам като някой, който много е работил върху приемането или върху приемането на думите на другия в анализата, разбира се, но отвъд това – приемането на чужденците и на чуждостта… Кръстева: Това ще ви е интересно, защото ние сме чужденци. Вярно е, че се връщам назад във времето, както казва моята героиня от „Убийство във Византия“, през различните си пластове – малко българка, малко французойка, осиновена американка, гражданка на света, малко мъж, малко жена. Всички проблеми на психическата сексуалност влизат в това. И това, което ми казвате за приемането, което се опитвам да дам на чужденците, касае също и моята персона, но и университетската работа, и особено нашия университет е особено отворен към чуждестранни студенти.

Преведе от френски НАДЕЖДА МОСКОВСКА

Връзка: http://www.bsph.org/members/files/pub_pdf_1512.pdf

Музеификация и мултикултурализъм в романите на Уелбек

ЙОАНА РУСЕВА РЕНЕТА БАКАЛОВА

Една от централните теми във френската литература през последните векове е свързана с проблема за социалните и психологическите колапси на индивида. Още класическият роман на Балзак представлява своеобразно вглеждане в различни представители на обществото, за да се констатира кое поражда неговите слабости и какви са техните измерения. „Карта и територия“ на Мишел Уелбек е социокултурен разказ за отчуждението на артиста, лутащ се между картата и територията. Дуализмът между автентичност и механичност е фонът, на който се разгръща проблемът за постмодерното общество, което приравнява ведно понятията за ценност и стока. Нихилизмът пронизва романа и очертава една безрадостна екзистенциална ситуация за съвременния човек. Две от основните линии, които най-ярко изговарят проблемите на съвременното общество, са, от една страна, интимните отношения, а от друга – артистът – човекът на изкуството, през който се открива проблемът за статута на изкуството, превърнало се само в предполагаема форма на иманентна стойност. С „Карта и територия“ и „Подчинение“ Мишел Уелбек показва една изтощена Франция от индустриалното общество, която избира „музеификацията“ като средство за културно изчезване. Така Уелбек се справя с проблеми от непосредствена социална и културна значимост – исляма, сексуалния либерализъм, технологиите и т.н. Една от страните на светогледа на Уелбек е още и осъждането на либерализма, консуматорското общество, както и културните последици от американизацията. В „Карта и територия“ светът като че ли вече е свършил, а човекът все повече се е изчерпил, изпразнил, обезстойностил. Като че ли във времето вече всичко се е случило, а в романа няма изкупление за героите. Жед Мартен и Уелбек не изграждат утопични възгледи за бъдещето на човечеството. Заглавието на изложбата на Жед определя, че картата е по-интересна от територията, това заличава разграничението между източник и образ, като предполага, че въпросът за заличаването на реалното от неговото представяне е отживял. В постмодерния хиперреалистичен свят връзката между образ и реалност се представя като трудноразличима и често не е възможно да се каже дали образът представя реалността, или е симулакрум. Съ-творяването и съ-твореното са лишени от емоционалния импулс, който би трябвало да ги задвижва. Самото това „сътворяване“ губи своя смисъл, недоловима е съпричастността на творящия към онова, което създава, и в този смисъл може да се говори по-скоро за едно продуциране. Картата като предметна репрезентация на територията не конструира обаче потребност от опознаване и вглеждане, а напротив – остава в рамката на стоковостта, на онова, което може да бъде употребено физически. Картата като символ на капитализма и на производството на стоки поставя въпроса не само за ценността на изкуството, но и за ценността на междуличностните отношения. Като че ли те остават на заден план, артистът се превръща в производител, а консуматорът ценител – в потребител. По такъв начин Уелбек, иронизирайки, многократно показва, че през изкуството се пренася нуждата от консуматорство, която от духовна форма в последна сметка се превръща в чисто материална потребност. Налагането на материалното налага възхваляването на овеществяване. Нагледно консумацията се превръща във форма на оцеляване, в естествен ход на развитие, което моделово се пренася върху социалните връзки, т.е. до пазар. Музеификация и мултикултурализъм в романите на Уелбек Доминиращ е материализмът, който третира човешкото като съвкупност от детерминирани реакции. В тази обстановка отсъства или е твърде слабо загатната екзистенциалната идея, стремяща се да конструира човешкото като съвкупност от ценности. Ценностите на съвременното общество попадат в полето на декаданса, в което да бъдеш „артист“ не означава друго, освен да бъдеш носител на материална, а не на духовна стойност. В „Карта и територия” Уелбек избира за център, около който да се развие действието, онази Франция, в която Западът се е деиндустриализирал, Франция, в която действието се развива в съвременността, но то е своеобразен разказ от перспективата на едно бъдеще. Картите, които биват претопявани преди да бъдат превърнати в „изкуство“, започват да притежават стойност, която непрекъснато се покачва. Безполезното започва да се трансформира в нещо полезно, в материал, подчинен на пазарните отношения. По такъв начин междуличностните отношения биват превърнати във взаимна изгода. Чрез стремежа си да представи производителния сектор на обществото Жед Мартен избира за обект на изображение самия художник. Артистът се превръща в професия, а икономиката завладява творческия му процес. Макар Уелбек да е бил многократно обвиняван в трафикиране през теми като сексуален туризъм и морален нихилизъм, в „Карта и територия“ той продължава да изследва икономиката на свободния пазар и как тя се отнася към ценностите на изкуството и моралните ценности. Романът навлиза дълбоко под кожата на визуалния артист, чиято кариера бива проследена от годините му на фотограф, където уголемяваните карти на „Мишлен” вдъхновяват изложбата „Картата е по-интересна от територията“. Посредством тази изложба артистът е поставен между картата и територията, междинната позиция, която непрекъснато поставя читателя в позицията на критик. Няколко години по-късно „Подчинение“ се появява вече като изострена и крайна реакция. Ако спорната тема за ситуацията с изкуството е вълнуваща, когато на преден план застанат образованието и политиката, проблемите на съвременното общество изглеждат още по-дълбоки и ярки. Онази художествена литература, която проблематизира своето собствено време и е един от възможните прочити на случващото се, а не на случилото се, е особен социокултурен елемент. Това е основната задача на „Подчинение“. Самата книга, излязла в особено тежък за Франция момент, още от самото начало получава противоречиви отзиви, сред които, съвсем естествено, и обвинението, че е с антиислямска насоченост, че представлява своеобразна пропаганда, насочена срещу исляма. Противно на това обаче „Подчинение“ е сдържана, въпреки че може да бъде разглеждана като форма на критика срещу мюсюлманската религия, критика, която, макар поднесена през формите на художественото, бива изложена и защитена последователно и аргументирано. Уелбек избира за център, около който да развие действието, висшата образователна система във Франция. Похват, който не бива да бъде пренебрегван, защото, за да се стигне до разпада и промяната на една културна традиция, точно образованието е звеното, от което следва да се започне. Особената позиция на Уелбек е представена основно посредством героя, наречен Франсоа – литератор, занимаващ се с академична кариера, намиращ се на такъв етап от живота си, че се лута някъде между празнотата и… още по- голямата празнота. Освен „говорител“, представящ концепциите в тази книга, той е и събирателен образ на съвременния образован европеец. В текст със социокултурна насоченост разглеждането на любовния живот на героя изглежда на пръв поглед подробност, отклоняваща вниманието. Посредством нея обаче се постига една пълнота на образа, самото мислене се разгръща по- всеобхватно. Собственият живот на Франсоа – нито оцеляване на дъното, нито достигане на върха, една сива траектория, която не може да бъде надмогната, е отговорът как и защо се случва промяната в това общество. Защото онова, което е спряло и застинало, лишено от ярко движение и случване, не се ограничава в рамката на личната история на Франсоа, а напротив – от него са болни и мнозина други, то разяжда времето. Съвсем целенасочено е въведен вълнуващият за Франсоа образ на Юисманс и последвалият при него на по-късен етап уклон към религията. Така още първата част на романа прокарва концептуалната линия за връзката между меланхоличното съществуване и обръщането към религиозното. Изграждайки така умело многопластовия фон в началото на романа, Уелбек подготвя читателя за същинското действие – Франция, 2022 година, нови президентски избори. И съвсем естествено тук идва питането с какво печели една ислямска партия и един президент, неин представител. Въпрос, чийто отговор обаче изисква вглеждане в болните места на обществото, в потребностите, на които няма отклик, в самата Европа, сама създаваща и дълбаеща раните си. Мохамед Бен Абес обаче изглежда едновременно безопасен, но и достатъчно образован, интелигентен и имащ добри възгледи. В тази антиутопия ислямът, представен като умерен и дори изглеждащ на пръв поглед либерален, се проявява не като опозиция, а напротив – като алтернатива. Не става дума за радикализъм, за насилствено налагане, а за свободно направен избор. Медийният образ на Бен Абес изглежда привлекателен, дори по-привлекателен от този на опозицията, защото носи и някаква различност, в която никой не подозира опасност – образованият мъж, достатъчно пъти обявявал се срещу всякакви крайни и радикални действия, демократично и толерантно настроен. И точно тук цитатът от Хомейни се разгръща изцяло: „Ако ислямът не е политика, не е нищо“. А обществото, несъумяващо да види зад „завесата“, дарява своето доверие дори някак лекомислено. И на преден план се явява проблемът за подчинението. Проблем, който, оказва се, може да конструира облика на цяла една социална и културна реалност. Подчинението като фундамент кореспондира и с препратка към книгата „Историята на О“ – специфичен подход, защото концепцията на Полин Реаж изглежда отдалечена от подчинението с оглед на мултикултурализма. Но различните форми на подчинението – и еротичното, и религиозното, и дори подчинението като потребност – биват „приютени“ от исляма. Дали подчинението е естествена форма на човешкото мислене и действане, дали еманципацията като един от белезите на модерния свят е преходна тенденция, са част от въпросите, които Уелбек поставя. В рамката на самата книга е разгледана теорията за човешката потребност множеството да бъде ръководено, да се откаже доброволно от свободата си и да бъде наставлявано. И ако се подчинява не посредством груба и радикална сила, промяната се случва някак естествено и хармонично, дотолкова безконфликтно изглеждаща, че е неспособна да породи каквато и да било форма на протест. Промяната в самия статут на Сорбоната е ключов, от една страна, заради символа, който представлява сама по себе си, а от друга, заради ловкия политически метод да бъдат уязвени точно образованието и културата. Разпадът на предишните ценности и изместването им от един нов ред не само че протича без съпротива, но дори разклаща увереността в необходимостта от свобода такава, каквато е била разбирана досега. Мултикултурализмът, от своя страна, е особен културен феномен, достигнал такава форма, каквато самата среда, самото мислене му задават. Мултикултурализмът такъв, какъвто е в „Подчинение“, е един от най- естествените продукти на самото време – възникващ заради слабостите на цяло едно общество, и то в голяма степен точно в интелектуалните прослойки. Геополитическият прочит представя една колкото трудна за допускане ситуация, толкова и съдържаща съвсем реален потенциал – религия (в случая ислямът), действаща привидно либерално, една „нежна власт“ е способна да въздейства много повече и по-силно. В зависимост от призмата, през която се разглежда тази книга, произтичат и различните начини на възприемане. Но тя не е крайна, не е пропаганда, а фикция и точно поради тази причина бива определяна като спорна и конфликтна. „Подчинение“ не е антиислямистки лозунг, а концепция за разпада, разказ за проблемите на едно конкретно общество, за преобърнатото време. Защото тогава, когато самата епоха не е в мир със себе си, тя е неспособна да съгражда, а по един или друг начин проявява или своите деструктивни черти, или тръгва по неочаквани пътища. Тази книга е и книга за загубата – когато губиш, когато се луташ и се обезсмисляш и нямаш през какво да се самоопределиш и заявиш, подчинението идва като една от формите и на личното изгубване.

Мишел Уелбек, „Карта и територия“, прев. от френски Красимир Петров, ИК „Факел експрес”, С., 2012 Мишел Уелбек, „Подчинение“, прев. от френски Александра Велева, ИК „Факел експрес”, С., 2015

Публикувал: Никола Бенин

Връзка: http://www.bsph.org/members/files/pub_pdf_1512.pdf

Alan Moore -‘the greatest author in human history’

Nikola Benin

Alan Moore. Photograph: Murdo MacLeod for the Guardian

“Alan Moore uses nine-year-old’s fan letter on new book’s cover Young fan’s endorsement of ‘the greatest author in human history’ welcomed by the comics legend, who uses it to adorn new novel Jerusalem” – The Guardian

In 2013, a then-9-year-old boy named Joshua wrote to his hero, Alan Moore, the genius responsible for writing such classics as Watchmen, V for Vendetta, and The League of Extraordinary Gentlemen. Joshua’s father recently told me by email:

“Whilst my sons were at primary school they both did an exercise in English where they wrote letters to their favourite writers. In fact they both did it twice, and three of those times received back a form letter from the publishers. However, my youngest wrote a letter to Alan Moore and received back the most wonderful reply, along with a book and some unlettered art from The Roses of Berlin which hadn’t yet been published.”

Moore’s reply is indeed wonderful, as is Joshua’s original letter; transcripts of both can be found below. Since Joshua’s father contacted me, and I subsequently got in touch with Alan Moore, I’ve learned that Joshua’s quote will quite literally be reprinted on the back of Moore’s upcoming Jerusalem:see here. Enormous thanks to all–Joshua, his father, and Alan Moore–for generously allowing these to be featured.

Update, 21/07/16: It’s less than 24 hours since these letters were posted here on Letters of Note, and already almost a million people have enjoyed them. A message from Alan Moore’s daughter:

Dear Joshua

Well, first of all, thank you for a lovely letter. I apologise if this reply is a bit short, but I’m working really hard on about six different things at once just now, and I know that if I put replying to you off until later when I had more time then I might lose your letter (you should see all the books and papers and clutter filling nearly every room in my house), or not get back to you for some other reason. After your kind words about me and my writing I really didn’t want to do that, so here I am in an odd half hour between finishing one piece of work and starting another.

I’m really pleased that you’ve enjoyed so much of my stuff, and especially because most of my readers these days are people almost as old as I am. Of course, I appreciate my audience however old they are, but it’s particularly gratifying to think that I’ve got intelligent and adventurous readers of your own age out there. It’s the kind of thing, when I’m taking my vitamin pills and swilling them down with Lemsip, that makes me feel like I’m still ‘down with the kids’.

Books like Watchmen, V for Vendetta and Swamp Thing were done back when I was just starting my career in the 1980s, when I was in my twenties or thirties. I’m glad they’re still enjoyable today, and as for how I wrote them…well, I suppose I’d have to say that I started out, when I was your age or a little younger, by being simply in love with comics or books that were full of brilliant ideas that set my imagination on fire. From a very young age, I was trying to emulate the people whose stories I was reading by writing little stories or poems or even little comic books drawn in coloured biro on lined jotter paper and then stapled together. I’m not saying that these things were any good, but that I had tremendous fun doing them and that they at least taught me the beginnings of the skills that my writing would need in later life.

As well as writing and drawing, I was also reading as much as I could about the things that interested me…this is why libraries are so important…whether that be in books or comics or any other medium that I could get my hands on. When I was reading things, part of me (probably the biggest part) would just be enjoying the story because it was so exciting, or scary, or funny or whatever, while another part of me would be trying to work out why I’d enjoyed whatever it was so much. I tried to understand what it was that the author had done that had had such a powerful effect upon me. It might be some clever story-telling effect that had tickled my brain, or it might be a powerful use of symbolism that had struck a deep, buried chord inside me, but whatever it was I wanted to understand it because I figured that if I understood these things, I’d probably be a better writer than if I didn’t.

As I got older, while I found I still enjoyed a lot of the books and comics I’d grown up with, I found that I was becoming able to appreciate all sorts of other writings and art that I hadn’t been able to get to grips with before, and I started to apply the lessons that I’d learned from these different sources to my writing. Thus, when I finally entered the comic field in my late twenties, I’d probably got a much wider range of influences than most of the other writers in the field at the time and was able to produce work that was very different to what had been seen before. I liked to experiment with things (I still do, for that matter), and to try and think of a different way that I could write a specific scene or a specific story. I think that one of the most important things for any artist or writer is that they should always be progressing and trying new things, because that is what will keep your work feeling fresh and lively to your readers even after twenty or thirty years. Yes, it means that you have to work harder, and to think harder, and to generally keep pushing yourself and testing your limits, but in my opinion the results are definitely worth it.

Although I’m still very proud of the work that I did on all the books mentioned above, the fact that I no longer own any of those titles (I’m afraid they’re all owned by perhaps-less-than-scrupulous big comic-book companies) means that I’m always most interested in my most recent work, so I was glad that you’d liked The League of Extraordinary Gentlemen, which Kevin and I still own and have a great deal of fun doing. I know that a very clever young man named Jess Nevins runs a website at which he picks through all of the volumes ofThe League and points out all the different books, plays, films and stories that we’re making references to. Although a lot of the books mentioned might be pretty boring until you’re older, there’s a few of them that you might really love, and some of them might help you to enjoy The League a bit more.

Speaking of The League, I’m enclosing a couple of things with this letter, including a copy of the brand new Heart of Ice book. In case you haven’t seen League volume III, Century, (which isn’t out in collected form yet) the main character in Heart of Ice is the original Captain Nemo’s daughter, Janni Dakkar, who somewhat reluctantly took over her father’s command of the Nautilus when he died of old age in 1910.Heart of Ice shows Janni attempting to recapture some of her father’s past glories and ending up running into a scenario from the work of American weird tale master, H.P. Lovecraft. As well as this, I’m also including a couple of pages of unlettered art that I’ve received from Kevin for the next book in the series, which is entitled The Roses of Berlin. Nobody except me, Kevin and our publishers have seen these yet, so this is a special preview just for you. Please guard them with your life (not literally, of course), and don’t let them get onto the internet or anywhere…I mean, I’m sure you wouldn’t dream of such a thing, but it’s just that Kevin puts such a lot of work into these pages, and he wants people to see them when they’re properly lettered and coloured and everything, and part of the actual story that they’re intended for. Anyway, I hope you enjoy them.

Well, I’ve just looked at the clock and realised that I’d better get down town (Northampton) if I want to get my wife Melinda a present for our wedding anniversary on Sunday. Thanks again for a great letter, and thanks for calling me the best author in human history, which I don’t necessarily agree is completely true but which I may well end up using as a quote on the back of one of my books someday. Oh, and please give my regards to Naseby. It gets more than a couple of mentions in my forthcoming novel Jerusalem, which I’m about two chapters away from the end of at present.

Take care of yourself, Joshua. You’re obviously a young man of extraordinary good taste and intelligence, and you confirm my suspicion that Northamptonshire is a county touched by the gods.

All the best, your pal —

[Signed ‘Alan Moore’]

(Best Author in Human History. In your face, Shakespeare, Joyce and Cervantes!)

http://www.lettersofnote.com/2016/07/you-are-best-author-in-human-history.html